Харлан Коубън - Погрешен удар

Уикнър замълча и се усмихна.

— Малко се отклоних от темата, нали? — каза той.

Майрън сви рамене.

— Не бързам за никъде — отвърна той.

— За съжаление аз бързам — каза ченгето и се ухили с усмивка, от която сърцето на Майрън се сви. — Разказвах ти за втория път, когато видях Анита Слотър. Както вече казах, беше в деня, когато Елизабет Брадфорд се самоуби. В шест часа сутринта в участъка се обади една жена и се представи за камериерка. Чак когато стигнах там, осъзнах, че това е Анита Слотър. Ние с Рой тъкмо бяхме започнали огледа, когато старецът ни покани в лъскавата си библиотека. Виждал ли си я някога? Библиотеката в силоза?

Майрън кимна.

— И тримата бяха там — старецът, Артър и Чанс. Все още в копринените си пижами и халати, за бога. Старецът ни помоли за дребна услуга. Така я нарече. Дребна услуга. Сякаш ни молеше да му помогнем да премести пианото. Искаше да докладваме смъртния случай като инцидент. Заради репутацията на семейството. Дъртият Брадфорд не беше толкова тъп, че да спомене сумата, която ще плати за това, но намекна, че ще ни компенсира повече от достатъчно. Ние с Рой решихме, че няма проблем. Инцидент или самоубийство, в крайна сметка на кого му пука? Подобни неща се случват често. Не е кой знае какво, нали?

— Значи сте му повярвали? — запита Майрън.

Въпросът изкара Уикнър от замаяното му състояние.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Че е било самоубийство. Повярвахте ли на думите им?

— Беше самоубийство, Майрън. Твоята Анита Слотър го потвърди.

— Как?

— Видяла как става.

— Имаш предвид, че тя е намерила трупа.

— Не, имам предвид, че е видяла Елизабет Брадфорд да скача.

Това изненада Майрън.

— Според думите на самата Анита тя пристигнала на работа, тръгнала по пътеката и забелязала Елизабет Брадфорд, която стояла сама на парапета. После видяла как жената скача надолу с главата.

— Може да са накарали Анита да каже това — предположи Майрън.

Уикнър поклати глава.

— Не — отвърна той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото Анита Слотър ни разказа това, преди семейство Брадфорд да се захванат с нея — и по телефона, и когато пристигнахме там. По дяволите, семейство Брадфорд още не се бяха надигнали от леглата. А когато се захванаха с нея, Анита промени историята си. Тогава измисли онази дивотия, че открила трупа, когато пристигнала на работа.

Майрън се намръщи.

— Не схващам — каза той. — Защо времето на падането е променено? Какво значение има?

— Предполагам, че са искали да поддържат версията, че е станало през нощта, за да прилича повече на инцидент. По-лесно е да повярваш, че една жена се е подхлъзнала по мокрия балкон през нощта, отколкото в шест часа сутринта.

Майрън се замисли. Това не му харесваше.

— Липсваха всякакви следи от борба — продължи Уикнър. — Дори имаше бележка.

— И какво пишеше в нея?

— Най-вече дивотии. Не помня точно. Семейство Брадфорд я запазиха. Твърдяха, че била лична. Успяхме да потвърдим, че е нейният почерк. Това беше всичко, което ме интересуваше.

— В полицейския доклад си споменал, че по Анита все още личали белези от предишното нападение върху нея.

Уикнър кимна.

— Значи сигурно си имал подозрения.

— Подозрения за какво? Чудех се, разбира се. Но не видях никаква връзка. Някаква слугиня бива пребита три седмици преди самоубийството на господарката си. Какво общо има едното с другото?

Майрън кимна бавно. Стори му се, че вижда някаква логика. Той погледна часовника зад главата на Уикнър. Прецени, че остават още петнайсет минути. После Уин предпазливо щеше да се приближи насам. Щеше да му е нужно доста време, за да успее да се справи с детекторите за движение. Майрън си пое дъх дълбоко. Уин щеше да се справи. Винаги успяваше.

— Има и още нещо — каза Уикнър.

Майрън погледна към него и зачака.

— Видях Анита Слотър още един път — продължи Уикнър. — Девет месеца по-късно. В „Холидей Ин“.

Майрън осъзна, че бе затаил дъх. Уикнър остави оръжието си на бюрото, достатъчно далеч от Майрън, и грабна бутилка уиски. Отпи щедра глътка и отново взе пистолета. Насочи го към Майрън.

— Чудиш се защо ти разказвам всичко това — каза Уикнър завалено.

Дулото все още беше насочено към Майрън. Стори му се, че то става все по-голямо, гневна, мрачна паст, опитваща се да го погълне целия.

— Да, тази мисъл ми мина през ума — призна Майрън.

Уикнър се усмихна. После въздъхна тежко, наклони пистолета надолу и отново се вторачи в него.