Харлан Коубън - Погрешен удар

Сякаш прочел мислите му, Уикнър леко повдигна оръжието си.

— Сложи ги, Майрън.

Никакъв шанс. Можеше само да отлага неизбежното. И да се надява, че Уин ще пристигне навреме. Майрън закопча едната халка на белезниците на лявата си китка. После затвори другата около облегалката на тежкия стол.

Раменете на Уикнър се отпуснаха с известно облекчение.

— Трябваше да се досетя, че подслушват телефона — каза той.

— Кой?

Уикнър изглежда не го чу.

— Важното е, че никой не може да се доближи до къщата, без да го усетя — продължи той. — Забрави за чакъла. Навсякъде има детектори за движение. Къщата се осветява като коледна елха, откъдето и да се приближиш. Използвам това, за да плаша животните, защото иначе се ровят из боклука и го разпиляват. Но те са знаели за капаните ми. Затова изпратиха човек, на когото имам доверие. Старият ми партньор.

Майрън се опитваше усърдно да следи мисълта му.

— Да не искаш да кажеш, че Померанц е дошъл тук, за да те убие? — попита той.

— Няма време за въпросите ти, Майрън. Искаше да знаеш какво е станало. И ще го узнаеш. А после…

Ченгето отмести поглед от него и изречението му остана недовършено.

— За първи път видях Анита Слотър на автобусната спирка на авеню „Нортфийлд“, там, където навремето беше училището „Рузвелт“.

Гласът на Уикнър прозвуча безразлично и монотонно, сякаш четеше полицейски доклад.

— Бяхме получили анонимно обаждане от някой, който бе използвал телефонната кабина на отсрещната страна на улицата. Съобщиха ни, че една жена била прободена лошо и кървяла. Обърни внимание на това. Казаха, че кървяла някаква чернокожа жена. Единственото място, където можеше да видиш чернокожа жена в Ливингстън, бе автобусната спирка. Те идваха в града, за да почистят нечия къща, или въобще не идваха. Беше съвсем просто. В онези дни, ако те се появяваха тук по някаква друга причина, любезно им посочвахме грешката и ги придружавахме обратно до автобуса. Както и да е… бях в патрулната кола и се заех със случая. Тя наистина кървеше доста сериозно. Някой я беше пребил от бой. Но ще ти кажа какво ми направи най-голямо впечатление. Жената беше прекрасна. Тъмна като въглища и покрита с белези, но въпреки това беше зашеметяваща. Попитах я какво се е случило, но тя не ми отговори. Реших, че става дума за семейна разправия. Скандал със съпруга. Това не ми хареса, но в онези дни човек не можеше да направи нищо по въпроса. По дяволите, дори днес не е много по-различно. Все пак настоях да я заведа до „Сейнт Барнабас“. Там я позакърпиха. Жената беше доста разстроена, но като цяло се чувстваше добре. Драскотините й бяха доста дълбоки, сякаш бе нападната от котка. Но аз си свърших работата и забравих за това, докато три седмици по-късно не ми се обадиха за Елизабет Брадфорд.

Някъде в къщата заби часовник. Илай отпусна пистолета и погледна настрани. Майрън провери закопчаната си китка. Беше в безопасност. Столът бе наистина тежък. Нямаше шанс.

— Смъртта й не е била инцидент, нали, Илай? — попита Майрън.

— Не — отговори Уикнър. — Елизабет Брадфорд се самоуби.

Детективът се протегна към бюрото и взе стара бейзболна топка. Вторачи се в нея като врачка, която се опитва да разгадае бъдещето. Топка от детската лига с разкривения подпис на дванайсетгодишно хлапе отгоре.

— Хиляда деветстотин седемдесет и трета — каза старият треньор с тъжна усмивка. — Годината, в която спечелихме щатската купа. Страхотен отбор.

Той остави топката и заговори отново.

— Обичам Ливингстън. Посветих живота си на този град. Но във всяко добро място има и по едно семейство Брадфорд. Сигурно, за да разнообрази живота с малко изкушение. Като змията в райската градина. Започва се на дребно. Забравяш за някоя глоба за паркиране. После виждаш някой от тях да кара с превишена скорост и се обръщаш настрани. Както ти казах — започва се на дребно. Не те подкупват открито, но си имат начини да се грижат за хората. Започват от върха. Заключваш един Брадфорд за шофиране в нетрезво състояние и някой от високо място го освобождава, а теб неофициално те наказват. А и другите ченгета ти се ядосват, защото семейство Брадфорд подарява на целия участък билети за мачовете на „Джайънтс“. Или пък плащат за пътуванията през уикендите. И други подобни. Всъщност всички знаем, че това е нередно. Оправдаваме се по някакъв начин, но истината е, че съгрешихме. И аз съгреших — каза той и посочи към купчината плът на земята. — И Рой съгреши — добави той. — Винаги съм знаел, че един ден това ще се обърне срещу нас. Просто не знаех кога точно ще стане. А после ти ме потупа по рамото на игрището и разбрах.