Харлан Коубън - Погрешен удар

Тонът й не му позволи да отвърне. Майрън искаше да се защити, но нямаше идея как. Предпочете да замълчи. Май бездруго това беше по-разумното поведение.

— Завий надясно — обади се Бренда.

— Е, какво стана след това? — престраши се той.

Тя го погледна изненадано.

— С кретените, които те обидиха. Какво стана, след като баща ти тръгна подир тях?

— Охраната сложи край на историята, преди въобще нещо да се случи. Просто изхвърлиха хлапетата от салона. А също и татко.

— Не съм убеден, че виждам смисъла в цялата тази работа.

— Това не беше краят.

Бренда замълча за момент, сведе очи, събра сили и отново вдигна глава.

— Три дни по-късно двете момчета — Клей Джаксън и Артър Харис — бяха намерени на покрива на стар блок. Някой ги беше вързал и срязал ахилесовите им сухожилия с градинарска ножица.

Лицето на Майрън пребледня. Стомахът му се преобърна.

— Баща ти?

Бренда кимна.

— Откак се помня, върши подобни неща. Но никога чак толкова лоши. Обаче винаги хората, които са ме измамвали, са си плащали за това. Когато бях малко момиченце, без майка, се радвах на тази защита. Но вече не съм малко момиченце.

Майрън разсеяно протегна ръка и докосна задната част на глезена си. Прерязани ахилесови сухожилия. Градинарска ножица. Опита се да не изглежда прекалено зашеметен.

— Полицията сигурно е заподозряла Хорас — каза той.

— Да.

— Защо тогава не го арестуваха?

— Липсваха достатъчно доказателства.

— Жертвите не можаха ли да го идентифицират?

Тя отново се обърна към прозореца.

— Бяха прекалено уплашени — отговори Бренда и посочи надясно. — Паркирай тук.

Майрън отби. Из улицата се мотаеха доста хора. Всички се вторачиха в него, сякаш никога не бяха виждали бял. Всъщност в този квартал това бе съвсем възможно. Той се опита да си придаде равнодушен вид. Кимна учтиво. Някои от хората отвърнаха на поздрава му. Други — не.

Жълта кола, по-скоро тонколона на колела, профуча край тях. От нея гърмеше оглушителен рап. Басите бяха толкова силни, че Майрън усети вибрации в гърдите си. Не разбра думите, но звучаха гневно. Бренда го поведе към една от къщите. Двама мъже лежаха на стъпалата отпред като ранени на бойното поле. Тя ги прескочи, без да погледне към тях. Майрън я последва. Внезапно осъзна, че никога преди не бе идвал тук. Приятелството му с Хорас Слотър беше само на баскетболното игрище. Никога не бяха ходили заедно в гимнастическия салон, никога не бяха сядали да изядат по една пица след мача. Никога не бе ходил в дома на Хорас, нито пък той в неговия.

Разбира се, в сградата нямаше портиер, нито домофони, нито заключени брави. Светлината в коридора беше лоша, но не достатъчно слаба, за да прикрие избелялата боя, която се лющеше от стените. Повечето пощенски кутии бяха без вратички. Въздухът беше спарен.

Бренда се изкачи по бетонните стълби. Перилата бяха метални. Майрън чу как някакъв мъж кашля силно, сякаш се опитваше да изхрачи дробовете си. Заплака бебе. След малко към него се присъедини още едно. Бренда спря на втория етаж и зави надясно. Ключовете вече бяха в ръката й. Вратата беше изработена от някакъв вид подсилена стомана. Имаше три резета и шпионка.

Бренда отключи резетата. Те изщракаха шумно и напомниха на Майрън за сцена от затворнически филм, когато надзирателят крещи: „Заключвайте!“. Вратата се отвори. Едновременно две неща направиха впечатление на Майрън. Първото беше колко хубав е домът на Хорас. Каквото и да се намираше извън апартамента му, каквато и мръсотия и разложение да господстваха из улицата и дори в същата сграда, Хорас Слотър не бе позволил те да се промъкнат през вратата му. Стените бяха бели като в реклама на крем за ръце. Подовете изглеждаха прясно лакирани. Мебелировката представляваше смесица от реставрирани наследствени мебели и нови придобивки от „Икеа“. Наистина удобен дом.

Другото, което Майрън забеляза веднага след отварянето на вратата, бе, че някой беше преобърнал стаята наопаки.

Бренда се втурна вътре.

— Татко? — извика тя.

Майрън я последва. Искаше му се да има оръжие в себе си. Сцената просто плачеше за пистолет в ръката. Той трябваше да накара Бренда да замълчи, да я изведе от апартамента, а после да тръгне да обикаля из него, последван от ужасената Бренда. Трябваше да размаха пистолета към всяка стая, приведен и заел позиция за стрелба. Но обикновено Майрън не носеше пистолет. Не че мразеше оръжията, напротив, когато имаше неприятности, дори се радваше на компанията им, но пистолетите са голямо и неудобно нещо. А и за повечето перспективни клиенти един спортен агент с пистолет не е достоен за доверие. А с онези, които с радост биха се доверили на въоръжен агент, самият Майрън предпочиташе да си няма работа.