Харлан Коубън: Погрешен удар

— Истинска клоака — бе промърморил той.

Баща му беше израснал недалеч оттук, но преди много дълго време. Татко, човекът, когото Майрън обичаше и почиташе като господ, най-нежната душа, която някога бе срещал, едва сдържа гнева си.

— Виж в какво превърнаха стария квартал — каза той.

Виж какво направиха.

Те.

Фордът на Майрън премина бавно покрай старото игрище. Черни лица се вторачиха в него. Вървеше баскетболен мач и безброй хлапета стояха наоколо и чакаха да се включат в играта. Евтините гуменки от дните на Майрън бяха заменени от стодоларови маратонки, които тези деца едва ли можеха да си позволят. Майрън потръпна. Искаше му се да заеме благородно становище по въпроса — изкривяването на ценностите, материализмът и други такива — но той беше спортен агент, сключващ сделки за реклама на същите тези маратонки, и точно те осигуряваха съществуването му. Това не му беше приятно, но не му се искаше да лицемерничи.

Никой вече не носеше шорти. Всяко хлапе беше облечено в кошмарно торбести сини или черни джинси, които приличаха на нещо, навлечено от някой клоун, за да предизвика смях. Талията им висеше под задника, разкривайки пъстри дизайнерски боксерки. Майрън не искаше да звучи като старец, удивляващ се на модните приумици на младото поколение, но тези дрехи можеха поне да бъдат практични. Как можеше въобще да се играе, когато човек непрестанно трябваше да спира и да си вдига панталона?

Но най-голямата промяна беше в погледите. Когато като петнайсетгодишен гимназист Майрън дойде тук за първи път, той беше уплашен, но знаеше, че ако иска да се издигне до следващото ниво, трябва да се изправи срещу най-силната конкуренция. А това означаваше да играе тук. Отначало не беше добре дошъл. Ни най-малко. Но любопитно враждебните погледи, насочени тогава към него, въобще не можеха да се сравнят с омразата, струяща от очите на тези хлапета. Неприязънта им беше открита, изглеждаха готови да го изядат. Може и да не беше прав, но му се стори, че преди двайсетина години тук беше по-различно. Вероятно имаше повече надежда. Трудно му беше да прецени.

Сякаш прочела мислите му, Бренда каза:

— Дори аз вече не бих играла на това място.

Майрън кимна.

— Не ти беше лесно да идваш да играеш тук, нали? — запита тя.

— Баща ти ме улесни — отговори Майрън.

Тя се усмихна.

— Никога не разбрах защо те харесваше толкова много. Той по принцип мрази белите.

Майрън изстена престорено.

— Да не би да съм бял?

— Като Пат Бюканън.

И двамата се засмяха. Майрън опита отново.

— Разкажи ми за заплахите — помоли той.

Бренда се загледа през прозореца. Минаха покрай някакво място, където продаваха джанти. Стотици, ако не и хиляди джанти блестяха на слънцето. Странен бизнес. Хората купуваха нова джанта само когато старата им е открадната. А откраднатите пристигаха в места като това. Кръговрат.

— Обаждат ми се — най-после започна Бренда. — Най-вече нощем. Единия път казаха, че ще ме наранят, ако не открият баща ми. Следващия път ми наредиха да запазя баща си като мой мениджър или…

Тя замълча.

— Имаш ли идея кои може да са? — попита Майрън.

— Не.

— А кой би могъл да търси баща ти?

— Не.

— Или пък защо баща ти е изчезнал?

Тя поклати глава.

— Норм спомена, че те следяла някаква кола — каза Майрън.

— Не знам нищо за това — отвърна Бренда.

— Гласът по телефона — всеки път един и същ ли е?

— Не мисля така.

— Мъж или жена?

— Мъж. Бял. Или поне звучи като бял.

Майрън кимна.

— Хорас играе ли хазарт?

— Никога. Дядо ми е играл комар. Загубил всичко, което имал, а то не било много. Татко не искаше и да чуе за хазарт.

— Взимал ли е пари назаем?

— Не.

— Сигурна ли си? Училището ти вероятно струва доста пари.

— Получавам стипендия, откакто навърших дванайсет години.

Майрън кимна. Някакъв мъж тръгна да пресича улицата пред тях. Беше облечен с бельо на Калвин Клайн, две различни обувки за ски и огромна руска шапка като на доктор Живаго. Нищо друго. Нито риза, нито панталон. В ръката си стискаше кафява хартиена кесия, сякаш й помагаше да пресече улицата.

— Кога започнаха обажданията? — попита Майрън.

— Преди една седмица.

— Когато изчезна баща ти ли?

Бренда кимна. Личеше, че иска още нещо да каже. Майрън го усети по отбягващия го поглед. Замълча и зачака момичето да продължи.

— Първия път — тихо каза тя — гласът ми каза да се обадя на майка ми.

Майрън я изчака да каже още нещо. Когато видя, че това няма да стане, попита: