Харлан Коубън - Погрешен удар

Отдясно Тед, просто трябваше да е Тед, най-после се появи. Беше облечен в шорти „Зум“, а стомахът му беше очертан с мускули като на статуя. Вероятно беше около двайсетинагодишен, хубав като манекен, но се мръщеше като затворнически надзирател. Докато се тътреше към снимачната площадка, прокарваше ръце през синкавочерната си коса. От това движение гърдите му изпъкваха, талията му се свиваше и се виждаха обръснатите му мишници.

Бренда измърмори:

— Тъп паун.

— Това е нечестно — възрази Майрън. — Може да е умно момче.

— Работила съм с него и преди. Ако Господ му даде и втори мозък, той пак ще умре в самота — каза тя и прикова очи върху Майрън. — Не разбирам нещо.

— Какво?

— Защо е избрал теб? Ти си спортен агент. Защо Норм те помоли да станеш мой телохранител?

— Защото съм работил… — Майрън замълча за секунда и махна с ръка. — Защото съм работил за правителството.

— Никога не съм чувала.

— Това е още една тайна.

— Тайните не се задържат много при теб.

— Да, но можеш да ми се довериш.

Бренда се замисли.

— Добре, ти беше бял, който можеше да скача — каза тя. — Предполагам, че щом си бил такъв, сигурно си и достоен за доверие спортен агент.

Майрън се засмя, после и двамата замълчаха неловко. Той наруши тишината.

— Е, искаш ли да ми разкажеш за заплахите? — попита той.

— Няма много за разказване — отвърна Бренда.

— Да не би всичко да е във фантазията на Норм?

Бренда не отговори.

Един от асистентите намаза с лъскав крем обезкосмените гърди на Тед, който все още се мръщеше свирепо. Прекалено много филми с Клинт Истууд. Тед сви ръце в юмруци и мускулите му изхвърчаха. Майрън реши, че нищо не му пречи да започне да мрази манекена още сега.

Бренда запази мълчание. Майрън реши да опита друг подход.

— Къде живееш сега? — попита той.

— В общежитието на университет „Рестън“.

— Още ли учиш?

— Медицинският факултет. Четвърта година. Току-що си отложих изпитите, за да разполагам с повече време за мачовете.

Майрън кимна.

— Избрала ли си специалност?

— Педиатрия.

Той кимна отново и реши да навлезе по-дълбоко.

— Баща ти сигурно адски се гордее с теб — каза той.

По лицето й пробяга лека сянка.

— Предполагам, че е така — отвърна тя и се надигна. — Ще трябва да се облека за снимките.

— Не искаш ли първо да ми разкажеш какво става?

Бренда остана на мястото си.

— Татко изчезна.

— Кога?

— Преди една седмица.

— Тогава ли започнаха заплахите?

Тя не отговори.

— Наистина ли искаш да помогнеш? — запита Бренда. — Тогава намери баща ми.

— Той ли те заплашва?

— Не се притеснявай за заплахите. Татко обича контрола, Майрън. Заплахата е просто средство да задържи контрола.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. Той е твой приятел, нали?

— Баща ти ли? Не съм виждал Хорас повече от десет години.

— И кой е виновен за това? — попита тя.

Думите, да не споменаваме горчивия тон, наистина го изненадаха.

— Това пък какво означава? — запита той.

— Все още ли държиш на него? — попита Бренда.

Майрън отговори, без да се замисля.

— Знаеш, че е така — каза той.

Бренда кимна и скочи от стола.

— Той има неприятности — каза тя. — Намери го.

Бренда се появи облечена в шорти от ликра и нещо, което се наричаше „спортен сутиен“. Виждаха се дълги крайници, рамене и мускули. Професионалните модели се вторачиха в нея впечатлени (не от височината й, защото повечето от тях също бяха над метър и осемдесет). Майрън си помисли, че сред манекените Бренда прилича на ярка звезда между бледи облачета.

Позите бяха малко неприлични и Бренда очевидно се стесняваше. Но не и Тед. Той се поклащаше и я гледаше с присвити очи с нещо, което би трябвало да представлява поглед с необуздана сексуалност. На два пъти Бренда не издържа и се изсмя в лицето му. Майрън все още мразеше Тед, но започваше сериозно да харесва Бренда.

Той извади мобифона си и набра частния телефон на Уин. Уин беше финансов консултант в „Лок-Хорн Секюрити“, стара финансова фирма, която сигурно бе започнала да продава ценни книжа още на борда на „Мейфлауър“. Офисът му се намираше в сградата „Лок-Хорн“ на ъгъла на Парк авеню и Четиридесет и седма улица в центъра на Манхатън. Майрън беше един от наемателите на Уин. Спортен агент на Парк авеню — това си беше висока класа.

След три иззвънявания се включи телефонният секретар. Гласът на Уин с вбесяващо безукорен акцент каза: