Харлан Коубън: Погрешен удар

— Къде е Тед? Защо Тед още не е облечен? Кълна се, той ще ме довърши.

— Обаждат й се по телефона — най-после отговори Норм. — Някаква кола я следи. Разни ей такива.

— И какво точно искаш от мен?

— Да я наблюдаваш.

Майрън поклати глава.

— Дори ако се съглася, което няма да направя, ти самият каза, че тя няма да иска бодигард.

Норм се усмихна и потупа Майрън по коляното.

— Точно това е, което ще те примами. Също като стръв за риба — каза той.

— Оригинална аналогия — отвърна Майрън.

— В момента Бренда няма агент.

Майрън замълча.

— Да не си глътна езика, готин? — попита Норм.

— Мислех, че тя е подписала договор за реклама със „Зум“ — каза Майрън.

— Тъкмо щеше да го направи, когато старецът й изчезна. А той беше нейният мениджър. Тя се отърва от него и сега е сама. Бренда се доверява на преценките ми до известна степен. Никак не е глупава. Затова ето какъв е планът ми: тя ще бъде тук след няколко минути. Ще те препоръчам. Тя ще ти каже „здрасти“. Ти ще й кажеш „здрасти“. После ще я зашеметиш с прочутия чар на Болитар.

Майрън повдигна вежди.

— С пълна сила ли да пусна чара? — запита той.

— Не, за бога. Не искам горкото момиче да започне да се разсъблича.

— Заклех се да използвам силата си само за добро.

— Това е добро, Майрън. Повярвай ми.

Майрън не беше убеден.

— Дори ако се съглася с тази дивотия, какво ще кажеш за нощите? Да не очакваш да я наблюдавам двайсет и четири часа?

— Разбира се, че не. Уин ще ти помага.

— Уин си има достатъчно друга работа.

— Кажи му, че става дума за мен — предложи Норм. — Той ме обича.

Развълнуван фотограф с вид на европейски клошар забърза към тях. Имаше козя брадичка и мърлява изрусена коса. Изглежда, къпането не беше приоритет за него. Фотографът въздъхна няколко пъти, за да увери всички наоколо, че е важна личност, която са принудили да чака.

— Къде е Бренда? — изхленчи той.

— Тук.

Майрън се завъртя към приятния глас, който напомняше топъл мед върху палачинки. С широка, уверена крачка — не срамежливата походка на прекалено високите момичета, нито пък дразнещите кълчения на манекените, Бренда Слотър пристъпи към тях. Беше много висока, със сигурност над метър и осемдесет. Кожата й имаше цвета на любимото кафе на Майрън с щедро сипано в него мляко. Носеше избелели джинси, които й стояха великолепно, и пуловер за ски, който те караше да мислиш за уютна вечер пред камината в някоя покрита със сняг планинска хижа.

Майрън едва се сдържа да не възкликне възхитено.

Бренда Слотър беше не толкова красива, колкото вълнуваща. Въздухът около нея сякаш бе изпълнен със статично електричество. Беше прекалено едра и с прекалено широки рамене, за да бъде манекен. Майрън познаваше няколко професионални модела. Те вечно се нахвърляха върху него. Бяха ужасно кльощави и приличаха на клечки с по два балона в горната част. Бренда определено не носеше дрехи шести размер. Човек усещаше сила в тази жена, дори властност, но все пак тя беше напълно женствена, каквото и да означаваше това, и невероятно привлекателна.

Норм се наведе към Майрън и прошепна:

— Разбираш ли защо тя е рекламното ни лице?

Майрън кимна.

Норм се смъкна от стола си.

— Бренда, скъпа, ела тук. Искам да се запознаеш с един човек.

Големите кафяви очи се спряха върху Майрън и в тях проблесна колебание. После Бренда се усмихна и тръгна към тях. Майрън, вечният джентълмен, се надигна от стола си. Бренда застана пред него и протегна ръка. Майрън я разтърси. Хватката й беше здрава. Сега, когато стоеше до него, Майрън видя, че тя е само пет-шест сантиметра по-ниска. Това я правеше около метър и осемдесет и пет или шест.

— Гледай ти — каза Бренда. — Майрън Болитар.

Норм протегна ръка, сякаш искаше да ги приближи един към друг.

— Вие двамата познавате ли се? — попита той.

— О, сигурна съм, че господин Болитар не ме помни — отговори Бренда. — Мина доста време.

На Майрън бяха нужни само няколко секунди. Веднага осъзна, че ако беше срещал Бренда Слотър преди, без съмнение щеше да я запомни. Фактът, че не помнеше предишната им среща, означаваше, че тя е била при съвсем различни обстоятелства.

— Ти се мотаеше по игрището — каза Майрън. — С баща си. Сигурно си била пет-шестгодишна.

— А ти тъкмо започваше гимназията — добави тя. — Единственото бяло момче, което тренираше редовно. Изяви се страхотно в гимназията и в колежа, после беше избран от „Селтикс“ и после…

Гласът й заглъхна. Майрън беше свикнал с подобни неща.