Харлан Коубън: Погрешен удар

— Ти направи ли го?

Бренда се усмихна тъжно.

— Не.

— Къде живее майка ти?

— Не знам. Не съм я виждала, откакто бях на пет годинки.

— Когато казваш, че не си я виждала…

— Имам предвид точно това. Тя ни изостави преди двайсет години. — Бренда най-после се обърна към него. — Изглеждаш изненадан — рече тя.

— Предполагам, че съм.

— Защо? Знаеш ли колко много от онези момчета там са били изоставени от бащите си? Мислиш, че една майка не може да направи същото?

В думите й личеше логика, но звучаха повече като размисъл, отколкото като убеждение.

— Значи не си я виждала, откакто беше на пет години?

— Да.

— Знаеш ли къде живее? Град или щат?

— Нямам представа — отговори Бренда, като се опита да изглежда равнодушна.

— Не си ли имала някакъв контакт с нея?

— Само едно-две писма.

— А адрес на подателя?

Бренда поклати глава.

— Носеха пощенско клеймо от Ню Йорк. Само това знам.

— Дали Хорас знае къде живее тя?

— Не. Той дори не е споменавал името й през последните двайсет години.

— Поне не пред теб.

Бренда кимна отново.

— Може би гласът по телефона не е имал предвид майка ти — предположи Майрън. — Имаш ли втора майка? Баща ти не се ли ожени повторно? Или поне да е живял с някого…

— Не. След майка ми не е имал друга жена.

Мълчание.

— Защо някой би разпитвал за майка ти след двайсет години? — поинтересува се Майрън.

— Не знам.

— Някакви идеи?

— Абсолютно никакви. От двайсет години тя е призрак за мен.

Бренда посочи напред с ръка.

— Завий наляво.

— Имаш ли нещо против да уредя да подслушват телефона ти? В случай че онези се обадят отново.

Тя поклати глава. Майрън зави според указанията.

— Разкажи ми за отношенията си с Хорас — каза той.

— Не.

— Не искам да съм любопитен…

— Това е без значение, Майрън. Независимо дали го обичам, или го мразя, ти трябва да го намериш.

— Уредила си съдебно нареждане, за да го държиш далеч от себе си, нали?

За момент тя не отговори. После каза:

— Помниш ли какъв беше той на игрището?

Майрън кимна.

— Направо луд. И вероятно най-добрият учител, който някога съм имал.

— И най-сприхавият?

— Да — съгласи се Майрън. — Той ме научи да не играя с толкова финес. А това невинаги беше лесен урок.

— Точно така. А ти беше само едно хлапе, което той харесваше. Представи си какво е да си неговото собствено дете. Представи си същото онова напрежение на игрището, но примесено и със страха да не ме загуби. Страха да не избягам и да го изоставя.

— Като майка си.

— Точно така.

— Сигурно е било изморително — отбеляза Майрън.

— Направо задушаващо — поправи го тя. — Преди три седмици играхме рекламен мач в гимназията в Ийст Ориндж. Знаеш ли я?

— Разбира се.

— Две от хлапетата в тълпата започнаха да се държат грубо. Двама гимназисти. От баскетболния отбор. Бяха пияни или друсани, или просто си бяха идиоти. Не знам. Започнаха да ми крещят разни неща.

— Какви неща?

— Грозни и неприлични. За това какво биха искали да направят с мен. Баща ми стана и тръгна след тях.

— Не мога да кажа, че го обвинявам — отбеляза Майрън.

Тя поклати глава.

— Значи и ти си неандерталец.

— Какво?

— Защо би тръгнал след тях? За да защитиш честта ми? Аз съм двайсет и пет годишна жена. Не се нуждая от тия кавалерски дивотии.

— Но…

— Но нищо — прекъсна го тя. — Цялата тази история с твоето присъствие тук… Не съм феминистка или нещо подобно, но това си е сексистка дивотия.

— Какво?

— Ако имах пенис между краката, нямаше да си тук. Ако името ми беше Лирой и бях получил една-две телефонни заплахи, нямаше да се затичаш презглава да ме пазиш, нали?

Майрън се поколеба малко повече, отколкото бе нужно.

— И — продължи тя — колко пъти си ме гледал как играя?

Променянето на темата го завари неподготвен.

— Какво? — отново запита той.

— Бях номер едно в студентския баскетбол в продължение на три години. Отборът ми спечели два национални шампионата. Непрекъснато ни даваха по телевизията. Освен това учех в „Рестън“, който се намира само на половин час от дома ти. Колко от мачовете ми си гледал?

Майрън отвори уста, затвори я и накрая каза:

— Нито един.

— Разбира се. Женски баскетбол. Не си струва да си губиш времето с него.

— Не е така. Аз вече почти не гледам спорт.

Майрън осъзна колко фалшиво прозвучаха думите му.

Бренда поклати глава и замълча.

— Бренда…

— Забрави, че съм казала нещо. Беше тъпо да повдигам тази тема.