Харлан Коубън - Погрешен удар

Уин, от друга страна, винаги носеше пистолет. Всъщност поне два, да не споменаваме и впечатляващия брой скрити оръжия. Човекът напомняше на ходещ Израел.

Апартаментът се състоеше от три стаи и кухня. Майрън и Бренда ги обиколиха бързо. Нямаше никой. Нямаше и труп.

— Липсва ли нещо? — попита Майрън.

Бренда го изгледа раздразнено.

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Искам да кажа, нещо, което да забележиш от пръв поглед. Телевизорът е тук. Също и видеото. Искам да знам дали според теб това е обир.

Бренда огледа всекидневната.

— Не — каза тя. — Не ми прилича на обир.

— Някакви идеи кой може да го е направил и защо?

Бренда поклати глава. Очите й все още разглеждаха объркано хаоса.

— Хорас криеше ли пари някъде? — попита Майрън. — В буркан от сладко, под дъска на пода или на някое подобно място?

— Не.

Започнаха от стаята на Хорас. Бренда отвори гардероба. Тя застана пред него за момент и замълча.

— Бренда?

— Много от дрехите му липсват — меко каза тя. — Куфарът му също.

— Това е хубаво — отбеляза Майрън. — Означава, че вероятно е избягал, а не е станал жертва на убийство.

Бренда кимна.

— Да, но е странно — каза тя.

— Защо?

— Същото стана и с майка ми. Все още помня как татко стоеше тук, вторачен в празните закачалки.

Върнаха се във всекидневната. После влязоха в малка спалня.

— Това твоята стая ли е? — попита Майрън.

— Не идвам тук често. Но, да, това е моята стая.

Очите на Бренда се заковаха върху нощното й шкафче. Тя изохка леко и коленичи на пода. Ръцете й започнаха да ровят из нещата й.

— Бренда?

Ровенето стана по-припряно. Очите й запламтяха. След няколко минути тя се изправи и се втурна в стаята на баща си. После във всекидневната. Майрън я изчака търпеливо.

— Изчезнали са — каза тя, когато се върна.

— Кое?

Бренда го погледна сериозно.

— Писмата, които майка ми беше писала. Някой ги е откраднал.

Майрън паркира колата пред общежитието на Бренда. С изключение на едносрични указания за посоката, Бренда не бе проговорила по време на пътуването. Майрън не желаеше да я насилва. Той спря колата и се обърна към нея. Момичето продължи да гледа напред вторачено.

Университетът „Рестън“ беше приятно място със зелена трева, огромни дъбове и тухлени сгради, фризбита и ленти на челата. Професорите все още ходеха с дълги коси, рошави бради и сака от туид. Тук се усещаше някакво позабравено чувство за невинност, вяра, младост и впечатляваща страст. Точно в това се криеше красотата на един подобен университет: студенти, обсъждащи темите за живота и смъртта в една среда, така изолирана като „Света на Дисни“. Действителността въобще нямаше място в уравнението. И това беше хубаво. Всъщност точно така би трябвало да бъде.

— Тя просто си тръгна — каза Бренда. — Бях на пет години, а тя просто ме остави сама с него.

Майрън я остави да говори спокойно.

— Помня всичко за нея. Как изглеждаше. Как ухаеше. Как се прибираше у дома след работа, толкова изморена, че едва успяваше да седне и да вдигне крака на табуретката. Струва ми се, че през последните двайсет години не съм говорила и пет минути за нея. Но мисля за нея всеки ден. Чудя се защо ме изостави. Чудя се и защо все още ми липсва.

Бренда подпря брадичката си с ръка и се извърна настрани. В колата настъпи мълчание.

— Добър ли си в това, Майрън? — запита тя. — В разследванията?

— Така мисля — отговори той.

Тя хвана дръжката и отвори вратата.

— Можеш ли да намериш майка ми?

Бренда не изчака отговора му. Изскочи от колата и се затича нагоре по стълбите. Майрън се загледа след нея. Секунда по-късно тя изчезна в колониалната тухлена сграда. Тогава той запали колата и се отправи към дома си.

Майрън намери място за паркиране на улица „Спринг“, точно пред блока на Джесика. Все още говореше за жилището си като за „дома на Джесика“, макар че сега и той живееше тук и плащаше половината наем.

Той бързо изкачи стълбите до третия етаж. Отвори вратата и веднага чу гласа на Джесика.

— Работя — извика тя.

Майрън не чу тракането на клавиатурата на компютъра, но това не означаваше нищо. Той влезе в спалнята, затвори вратата и провери телефонния секретар. Когато Джесика пишеше, тя никога не вдигаше телефона.

Майрън натисна копчето за прослушване.

— Здрасти, Майрън. Майка ти се обажда.

Сякаш той нямаше да познае гласа й.

— Господи, мразя тази машина — продължи майка му. — Защо тя не вдига телефона? Знам, че е там. Толкова ли е трудно за един човек да вдигне телефона и да каже „здрасти“, или да приеме някое съобщение? Когато съм в кабинета си и телефонът звънне, винаги го вдигам. Дори когато работя. Или поне карам секретарката ми да приеме съобщението. А не машина. Не обичам машините, Майрън. Знаеш го.