Харлан Коубън - Погрешен удар

Майка му продължи в същия дух още известно време. Майрън се замечта за отминалите времена, когато имаше ограничение за дължината на записите по телефона. Прогресът невинаги бе нещо хубаво.

Най-после майка му се измори.

— Обаждам се просто за да ти кажа „здрасти“, сладурче. Ще поговорим по-късно.

През последните трийсет и няколко години от живота си Майрън бе живял с родителите си в Ливингстън — предградие на Ню Джърси. Беше започнал живота си като бебе в малката детска стая от лявата страна на втория етаж. От три до шестнайсет години живя в спалнята вдясно. А от шестнайсет години допреди няколко месеца — в мазето. Не през цялото време, разбира се. Четири години беше студент в „Дюк“ в Северна Каролина и прекарваше летните ваканции, работейки в баскетболните лагери, а от време на време отсядаше и при Джесика или Уин в Манхатън. Но истинският му дом винаги беше при мама и татко. Това бе неговият избор, макар и малко странен, но според някои хора една сериозна терапия би разкрила по-дълбоки мотиви.

Всичко това се промени преди няколко месеца, когато Джесика му предложи да се премести при нея. Инициативата от страна на Джесика беше нещо твърде рядко в техните отношения и Майрън бе едновременно невероятно щастлив и уплашен. Колебанието му нямаше нищо общо със страха от обвързването — тази мания тормозеше Джесика, а не него, но в миналото бяха имали сериозни проблеми и той не искаше отново да бъде наранен по същия начин.

Майрън все още се виждаше с родителите си поне веднъж седмично. Отиваше в къщата им на вечеря или те посещаваха Голямата ябълка. Освен това говореше по телефона с майка си или баща си всеки ден. Макар понякога родителите му да ставаха доста досадни, Майрън истински ги обичаше. Може и да звучеше налудничаво, но той с удоволствие прекарваше времето си с тях. Старомодно? Разбира се. Готино като полка на акордеон? Същото. Но това беше действителността.

Майрън грабна едно „Ю-Ху“ от хладилника, разклати го, отвори капачката и отпи солидна глътка. Сладък нектар. Джесика извика от другата стая:

— Какво ти се яде?

— Все едно.

— Искаш ли да излезем?

— Имаш ли нещо против да си поръчаме нещо за тук? — попита той.

— Не.

Джесика се появи на вратата. Носеше огромната му фланелка от „Дюк“ и черен трико панталон. Косата й беше хваната на конска опашка. Няколко кичура се бяха измъкнали от опашката и падаха върху лицето й. Когато му се усмихна, той почувства как пулсът му се ускорява.

— Здрасти — каза Майрън, който се гордееше с гениалните си реплики.

— Искаш ли китайска храна? — попита Джесика.

— Разбира се. Какво по-точно? Кантонска, сечуанска?

— Сечуанска — отговори Джесика.

— Добре. „Сечуанската градина“, „Сечуанския дракон“ или „Сечуанската империя“?

Тя се замисли за момент.

— „Драконът“ беше доста мазен последния път. Хайде да поръчаме от „Империята“.

Джесика се приближи до него и го целуна леко по бузата. Косата й ухаеше на диви цветя след лятна буря. Майрън я прегърна и взе менюто за доставки от шкафа. Избраха си вечерята — пикантна супа, скариди и зеленчуци, и Майрън се обади да поръча. Последва обичайната суматоха — никога не наемаха англоговорещи, които поне да приемат поръчките — и след като повтори телефона си няколко пъти, Майрън затвори.

— Свърши ли много работа? — попита той.

Джесика кимна.

— Първата чернова ще бъде готова до Коледа.

— Мислех, че крайният срок е август — каза той.

— И какво?

Седнаха до кухненската маса. Кухнята, всекидневната, трапезарията и стаята с телевизора се помещаваха в едно общо огромно пространство. Таванът беше висок пет метра. Имаше достатъчно въздух. Тухлените стени с метални греди придаваха на мястото едновременно артистичен дух и вид на железопътна гара. С една дума, апартаментът беше готин.

Храната пристигна. Започнаха да разговарят как бе изминал денят. Майрън разказа на Джесика за Бренда Слотър. Тя седеше и го слушаше по обичайния си начин. Джесика бе от хората, които имаха способността да накарат говорещия да се почувства единствения човек в света. Когато Майрън приключи, тя му зададе няколко въпроса. После се надигна и наля по чаша вода от голямата кана. След секунда Джесика се върна на мястото си.

— Трябва да летя за Ел Ей във вторник — съобщи му тя.

Майрън вдигна глава.

— Пак ли?

Джесика кимна.

— За колко време? — попита той.

— Не знам. Една или две седмици.

— Нали тъкмо се върна оттам?