Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Меркулов запали нова цигара, дълго мълча.

— Колието, разбира се, изчезнало, както и много други вещи. Престъпниците останали неразкрити. След още време, може би след година, така нареченият Серьоня Лудия, един от квартала с болестта на Даун, причакал мъжа на Наталия на улицата. От неясния му вой съпругът подразбрал, че от тавана на отсрещната къща, където живеел лудият, той бил видял всичко, което се случило миналата година на жена му. И че познавал убиеца, казвал се Мишка Киряк. Но лице с такова име не било открито, а и следователите не можели да вярват на показанията на Лудия. Самият Серьоня скоро след това завършил земния си път, блъснат от кола.

Меркулов се наведе, извади от чантата си снимката с тънка метална рамка.

— Ето Наталия в деня на сватбата.

Боже Господи, защо тъй познато му се струва това прекрасно лице? Сигурен е, че никога не е виждал жената, не може да я е виждал, през петдесет и втора още не е бил роден. Да не е артистка? Не, има нещо друго… Обърна снимката и прочете отзад: «На скъпия Дмитри в деня на сватбата ни».

— Костя!

— Да, Саша. Това е майка ми.

Близо четиридесет години са минали от трагичния ден в семейството на Меркулов. Защо сега носи в чантата си тази фотография?

— Но историята не свършва дотам, така ли?

— Не, Саша, не свършва. По-скоро — едва почва. Да не те отегчавам? Нека отложим продължението за следващия път. Шест часът стана.

— В никакъв случай. Да пием нещо освежително? Айскафе?

— Направо коняк — махна с ръка Меркулов.

Което беше всъщност диаметрално противоположна идея, но Турецки я прегърна веднага.

Меркулов пийна коняк от кафената чашка и продължи историята:

— Миналото лято, точно в деня преди да ме изпишат от болницата, докараха в стаята някакво чудовищно същество. Не знам на колко години беше, защото всички открити части на тялото му бяха с петна от жестоко изгаряне, но много отдавнашно. Едвам го сместиха на дължина върху болничното легло, включиха му какви ли не системи и моята докторка взе да се извинява: «Ще прощавате, Константин Дмитриевич, ама е голяма клечка от КГБ, трийсет и пет години е по психиатриите след някакъв нещастен случай, така и не се е оправил.» После чух да казва на дежурния лекар: «Надали ще изкара до сутринта.» Старецът хриптеше непоносимо и аз, за да се спася от този ужас, си сложих слушалките и се унесох в Първия концерт на Чайковски — жена ми беше донесла касети с класическа музика за успокояване на нервите. Но скоро хриптенето спря и се уплаших да не е умрял, скочих от леглото, а той обърна глава към мен и ми заговори… Не знам за какъв ме е взел, вероятно за някой началник от далечното си минало. Тъкмо щях пак да си туря слушалките — изведнъж чувам «Мишка Киряк».

Меркулов помълча, изтръска няколко пъти цигарата на пода, продължи:

— Разбираш ли, Саша, от шестгодишен бях чувал вкъщи това — име ли е, прякор ли? Баща ми умря скоро след убийството на мама, а баба ми живя до осемдесетгодишна възраст и всеки божи ден го споменаваше. Хич не й беше мила съветската власт, но когато станах студент по право, се обнадежди, че ще се преборя със законите и ще открия въпросния Киряк. Не знам доколко и тя вярваше в съществуването му, но това име просто ни стана нарицателно за злото, което беше погубило майка ми. И ето че го чувам от побъркания кагебист! С други думи, Саша, преписах си името му от болничния картон: Иван Никанорович Федотин, пуснах касетофона и четири часа записвах всичко, което бълнуваше този Федотин. Той в умственото си развитие беше останал там, в 1956 година. На сутринта наистина умря.

Меркулов извади от чантата две касети.

— После махнах ненужното и от четирите касети направих една. А на другата съм записал всичко, което направих за една година, честно казано, не е много. И последно: вземи, ако обичаш, това копие — един познат фотограф днес ми преснима бижуто. Може да откриеш някакви следи. Чуй касетите, когато имаш време.

— Още днес! А… знаеш ли, Ирина дойде…

— Ирина ли? Защо не каза!

— Ами някак си… — Турецки си погледна часовника.

— Ела да те водя у нас. Ирка обеща да направи сини домати за вечеря.

— Разбира се, ще ме водиш! Сима! Сметката по-живичко, че бързаме за среща с най-красивата жена на света!

Меркулов понечи да стане от стола, но не успя от първия път.

— Да. Още по едно кафе, а? — попита почти жално.

— Все пак коняк с бира не е най-доброто съчетание за координация на движенията.

Патладжаните апетитно миришеха на чесън и двамата им се нахвърлиха въпреки хапването в «Ръкавичката»: