Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

В следвоенните години в кварталите край Крестовския пазар вилнее банда, която всява ужас по всички мешчански и переяславски улици. В края на 1948 година бандата е ликвидирана от оперативната група на подполковник Федотин. Изключително голяма помощ му оказва членът на бандата Мишка Киряк, или Михаил Кирякович Дробот — той не само е цар на шперца, но успява да влезе под кожата на подполковника, като му предава и главатаря на бандата, и награбените ценности. (Уточнение на Меркулов: на «Втора Переяславска» до 1947 година живее Сергей Манякин, тоест Серьоня Лудия.) Федотин решава да превърне Дробот в «приличен човек», накарва го да завърши средно образование, после школата на КГБ. Протежето му вече е избрало благозвучното име Михаил Кирилович. Сведенията за участието му в бандитските нападения са унищожени от Федотин.

Оглавяваната лично от другаря Берия кампания за изземане на скъпоценностите от «враговете на народа» продължава много години. А когато и самият Берия е разкрит като враг на народа, окопал се в нашите редици, лейтенант Дробот подпомага Федотин при издирване на съмишлениците на високопоставения шпионин. През 1954 година той е арестуван и обвинен в неоправдана жестокост, проявявана по време на разпитите. Освен това Федотин, който разследва случая Дробот, научава, че той не е предавал на Берия всички скъпоценности, изземани от враговете, и преди ареста е успял да скрие незнайно къде така наречения «златен куфар» със скъпоценности за 28 милиона рубли (уточнение на Меркулов: след паричната реформа, от една страна, и значителното повишаване на цените на скъпоценните камъни и благородните метали, от друга, тази сума понастоящем възлиза на около 15 милиона рубли).

Федотин накарал Дробот да му разкрие мястото, но последният чрез измама отнел оръжието на подполковник Федотин и направил опит да го изгори жив…

Турецки въздъхна с облекчение — на втората касета звучеше само гласът на Меркулов, нормален мъж, макар и обсебен от идеята да открие жив или мъртъв бандита Мишка Киряк, който през 50-те години се е подвизавал като лейтенант от специалните служби. Михаил Кирилович Дробот от 1954 година е зад решетките и от есента на 1956 година изчезва от хоризонта със «златното куфарче». Меркулов вече е използувал личните си и служебни връзки в Комитета за държавна сигурност, но в никой от техните архиви не е намерил материали с името на Дробот след 1954 година.

Приятелите от КГБ не жалят усилия. Тайно и оперативно разпитват доверените си лица, сегашни или бивши служители. Резултатите не падат по-долу от бълнуванията на заслужилия чекист Федотин. Един старец, съратник още на Менжински, заявява, че Дробот не е никакъв Дробот, а е Василий Сталин, тайно прехвърлен от Казан в Пекин благодарение на агенти на Мао. Друг, не по-малко заслужил другар е категоричен: нелегална група, в която влизал Дробот, била внедрена в комунистическата партия на Израел, за да се бори отвътре с международния ционизъм…

По-реална изглеждаше версията на о.з. генерала от някогашните най-секретни служби: в разгара на Хрушчовата разправа с кадрите от ЧК голяма група служители, заплашени от трибунал, били разпратени с фалшиви документи по съюзните републики да трупат компромат срещу местните първи секретари на републиките. Издирването на Дробот по снимката в досието и словесния портрет не дават нищо ново — генерал Гуляев, началник на Главното (обединено) управление по трудово-изправителните заведения (бившия ГУЛаг на «Болшая Бронная») го уведомил за безплодните си проучвания.

Тогава Меркулов започва да търси самото колие. Попада на хора, които са го виждали навремето у собствениците, но те не знаят нищо за по-нататъшната съдба на огърлицата. Показал снимката с бижуто на всички действуващи лица, чиновници, мафиоти, които открил в полезрението на градската, републиканската и общосъюзната прокуратура. Но и в този щурм резултатите засега били равни на нула…

Лентата със записа изпълзя от касетата, изпъна се в безкрайна линия, някак чудновато се нагъна и изчезна в далечния тунел. Той се завтече подире й, в никакъв случай не биваше да я губи от очи, но отнякъде изскочи котка и се вкопчи в лицето му. Той отскубна острите й нокти от лицето си и разбра, че не е котка, а е Валерия Зимарина — не виждаше лицето й, но знаеше, че е тя, нейни бяха тези ръце, дългите пръсти със зеленоперлени нокти, роклята в бяло и синьо, «параходната», както я наричаше навремето Турецки. Валерия избута пред него едновремешно ковчеже и изврещя: «Не пипай!» Сега той съвсем ясно разбра — не беше Валерия, тази е митичната Пандора и му е изпратена за наказание от Олимп. Но той непременно трябваше да пипне: там, в ковчежето на Пандора, е колието на княгиня Долгорукова, той ще го извади и… Чу се познат мелодичен звук, ковчежето се отвори само и Турецки нададе вик от ужас: вътре беше положена главата на Ника Славина с диадема, украсена с буквата «N». Ала всичко веднага изчезна и се появи друга глава — чорлава, червенокоса, с набола червеникава четина, уморено бледо лице.