Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

— Ах, моля ви се, Чуркин, още малко, и ще се разплача за вас!

Романова се появи в републиканската прокуратура в разгара на съвещанието. Без да поздрави, прекоси пътя до бюрото и сложи върху него найлонов пакет.

— Рухнах. Спала съм цял час! Затова закъснях. Семьон, ти беше прав.

Мойсеев кой знае защо си сложи очилата.

— В какъв смисъл, Александра Ивановна?

— Зимарин се е застрелял. Убил е и своята въртиопашка.

В кабинета на генералния прокурор на Русия настъпи мълчание, нарушено от бълбукане: генералният си наля поредната чаша минерална вода, от приспивателните устата му пресъхваше. Мойсеев вдигна рамене — сиреч не разбира за какво е бил прав.

— Оставил е бележка. Запомних я: «Аз убих Валерия. Обяснението е в този дневник. Сам си изпълнявам присъдата.» Ето протокола от разпита на сестра му. А и твоята Ирина, Сашка, е чула началото на кавгата, но не е разбрала за какво става дума.

Романова бръкна в чантата си и извади диктофон.

— Ще се самозаписвам. Моето предварително заключение от дневника, от разпитите на сестрата на Зимарин и на Роман Гончаренко, от показанията на Ирина, съобразено и с получените данни от нашите запитвания, е следното: Валерия, с истинско име Валентина Соломенцева и прякор Саламандра, осъждана за търговия с наркотици през 1979 година, има политическа квалификация на престъплението поради връзки с чужденци и излежава наказанието си в Архангелска област. Със съдействието на Биляш, с когото поддържа любовна връзка и който, както знаем, известно време е началник на лагера, предсрочно е освободена и на свобода, вече заедно с Биляш и Татяна Бардина, продължава наркобизнеса. С вашия Зимарин се запознава на празнична вечеринка в клуб «Дзержински».

Романова натисна «Пауза», коментира набързо:

— На тъпака са му изтекли лигите!

Отпусна копчето и продължи:

— Не е подозирал, че той за нея е само прикритие. Бардина шантажира съперницата си, затова трябва да се отърват от нея. Биляш го свършва. При обиска у Бардина е открит дневникът на Татяна, който даже Бардин е видял само в ръцете на Бабаянц. Бабаянц започва следственото дело във връзка със смъртта на Татяна Бардина, но Зимарин го прекратява, и не защото прикрива Владлен Бардин, а защото се е осра… пардон…

Присъстващите се усмихнаха, а Романова върна записа:

— … защото от страх се оси… уф!

Вече се смееха на глас, а Романова съсредоточено превъртя лентата назад.

— С една дума, Зимарин е опозорен от брака си с престъпничка, той иззема дневника и прекратява следствието, за да не изплува миналото на жена му. Бабаянц иска да отиде у Турецки, за да му каже за конфискуването на дневника, от Зимарин, но и той самият, предполагам, а вече няма как да проверим, не е знаел нищо за неговото съдържание.

Мойсеев замърда на стола си, като не смееше да прекъсне началничката на Криминалната милиция. Най-после тя му обърна внимание:

— Какво бе, Семьон?

— Защо да съм бил прав, Александра Ивановна? Точно обратното, аз казах на Александър Борисович, тоест просто се възмутих, как може да го подозира в кражба на веществени доказателства.

— Прав си, че Зимарин е имал лице, при това покрусено лице, а не сурат, както настояваше Турецки, ти си прав, че той няма нищо общо с тая банда, прав си, че е тесногръд тъпак…

— Никога не съм го казвал…

— Аз го казвам. Ти занесе ли му касетата с нейния глас? Занесе му я. И той какво направи? Единственото възможно в положението, до което сам се бе докарал поради живота с тази усойница, или как да я нарека; той нямаше друг изход. И аз не го наричам престъпник. Нито пък някой го иска от мен.

— Не мога да се съглася. Ако той е укрил от следствените органи такова важно веществено доказателство, още повече като районен прокурор, не можем да не го квалифицираме като престъпник.

— Но тя е негова жена, другарю генерален прокурор!.. А сега още нещо. Преди седмица от едно районно управление ми съобщиха, че в склада нямало нито чифт белезници. При нашата пълна безстопанственост това е толкова нормално. Извиках шефа на склада, а той казва, че е заръчал преди месец петстотин парчета в Псковския завод, но досега не са доставени. Позвъних в завода. Казват: «Обединихме и двете ви поръчки.»

Какви две, питам. «Петстотин парчета плюс петдесет хиляди. Останалите двеста хиляди ще бъдат готови, както се договорихме, до петък.» Помислих си, че този от Псков се е чалнал, такова количество ще ни стигне за двайсет години. Питам: «А на какъв адрес ги изпратихте?» Пък той ми вика: «Вашият представител сам си ги взе.» Плюх на тая работа и забравих, а не трябваше. Та събудих аз нощес директора на завода, а той пък раздруса своите снабдители. И ето какво излезе — за белезниците е ходил Артур. Тоест моят заместник подполковник Красниковски.