lovech - Profesionalistite

- Да.

Тя не беше сигурна как да го разгадае, а това беше много важна част от работата ѝ. Дали заподозреният ще се огъне, дали ще създава пречки, дали ще направи нищожен полезен комен­тар, дали ще дебне подходящ момент да скочи от стола и да я стисне за гърлото.

Всичко това се беше случвало.

- Нали разбирате, че във всеки момент можете да прекрати­те този разговор?

- Да.

Въпреки това той не го прекратяваше и не настояваше за ад­воката си. Лоръл усети, че частица от него, мъничка частица, иска да ѝ разкаже всичко, иска да си признае - обаче тази части­ца от сърцето му все още е оградена с дебели зидове.

Забеляза и още нещо: да, Шейлс беше трениран убиец, на теория не беше по-различен от Джими Бонитоло, изпратил кур­шум в главата на Франк Карсън, защото той навлязъл в терито­рията му за търговия с алкохол. Обаче на практика разлика като че ли съществуваше. За разлика от Бонитоло в сините очи на Шейлс се долавяше съжаление. Не съжаление, защото е зало­вен, което неизменно присъстваше, а съжаление, защото съзна­ваше, че смъртта на Робърт Морено е била грешка.

- Искам да ви обясня защо съм тук - спокойно каза Лоръл.

- Мислех, че случаят е преустановен.

- Случаят за смъртта на Робърт Морено няма да се придвиж­ва повече. Започваме дело за убийството на Едуардо де ла Руа.

- Репортера.

- Точно така.

Той бавно вдигна и отново наведе глава. Нищо не каза.

- Шрив Мецгър ви е наредил да убиете Робърт Морено със Заповед за специална задача, издадена от Националния разуз­навателен и оперативен център.

- Избирам да не отговоря на този въпрос.

„Не съм задала въпрос“ - помисли си Лоръл и продължи:

- Докато сте планирали и действително сте извършили убийството на Морено, всяка друга смърт - дори ако сте възна­мерявали да я избегнете - също е убийство.

Главата му се завъртя и той сякаш разгледа някакви драсканици по стената. На Лоръл ѝ приличаха на светкавица.

И после осъзна: той приличаше на Дейвид! Същата мисъл ѝ хрумна и когато видя болногледача на Линкьлн Райм, Том. Обаче погледът на Шейлс сега ѝ подейства като токов удар - авиаторът приличаше на Дейвид много повече на външен вид и по изражението си.

Строга учителка...

Казано в изблик на гняв...

Но все пак...

Дейвид. Единственият ѝ истински приятел.

Лоръл си пое дълбоко дъх и продължи:

- Знаете ли, че всъщност Робърт Морено не е участвал в заговор за нападение на сградата на „Американ Петролеум“ в Маями? И че внесените от Бахамите химически вещества са били за законни селскостопански и търговски цели, целящи подпомагането на неговото Движение за местна власт?

- Избирам да не отговоря и на този въпрос.

- Прегледахме телефонните ви разговори, установихме мес­тоположението ви, разполагаме с информация от контрола на въздушното движение за безпилотния самолет, имаме снимки на Наземната контролна станция на паркинга на НРОС...

- Избирам... - Гласът му секна. - Избирам да не отговоря. - Не я поглеждаше.

Като Дейвид.

Е, извинявай. Не исках да го кажа. Ти ме принуди...

Инстинктът ѝ подсказваше да отстъпи. Веднага. Каза по-меко:

- Искам да работим съвместно, господин Шейлс. Може ли да ви наричам Бари?

- Да, струва ми се.

- Аз съм Нанс. Искам да измислим нещо. Мисля, че вие също сте жертва. Не са ви дали информация за Робърт Морено, която вероятно би трябвало да имате при издаването на ЗСЗ.

Искра в очите му.

Които, по дяволите, са сини точно като на Дейвид.

- Всъщост е възможно - продължи тя - част от разузнава­телните данни да са били преднамерено променени, за да дадат повече основания за убийството на Морено. Какво мислите за това?

- Трудно се анализират разузнавателни данни. Сложно е.

А, вече не повтаря заучената фраза. Нямаше съмнение: Шейлс знаеше, че Мецгър е подправил данните и това го из­мъчваше.

- Сигурна съм. Но вероятно и лесно се подправят. Така ли е?

- Да, струва ми се. - Лицето му пламна. Стори ѝ се, че вени­те около устата му и на слепоочието са по-изпъкнали от преди.

Отлично.

Страхът е чудесно средство за убеждаване.

Надеждата е още по-добро.

- Да видим дали ще измислим нещо заедно.

Обаче раменете му леко се надигнаха и тя долови известна съпротива.

Все още доста силна.

Лоръл играеше шах е Дейвид. Това беше едно от нещата, които правеха в неделя, след закуска и след онова, което често следваше закуската. Тя обичаше тези партии. Той беше малко по-добър от нея, което засилваше вълнението.

„Така - помисли си тя, - сега е моментът.“