lovech - Profesionalistite

- Оригиналната заповед свеждаше невинните жертви до ми­нимум, но не ги забраняваше. А тази ги забранява. Одобрение­то се анулира, ако пострада още някой, дори ако е ранен.

Анулира се...

„Това означава, че ако някой бъде убит с Рашид, ако ще да е заместник-командващият на „Ал-Кайда“, който тъкмо се кани да натисне копчето за ядрената бомба, ще съм действал извън правомощията си.

Прецакан съм.“

Нямаше значение, че щеше да умре един пълен задник, а хи­ляди невинни хора ще бъдат спасени. Може би това беше свър­зано със съвещанията за „бюджета“.

- Сър?

- Разбрано. - Прекъсна връзката и съобщи новината на Бостън.

- Рашид ли? Мислех, че този кучи син ще се крие в Сан Сал­вадор до нападението. Подкупва членовете на бандата „Мара Салватруча“ - така наречените МС-13 - за защита. Има някакво място в Шести район, близо до Сояпанго. Ако искаш никой на света да не може да те намери, трябва да отидеш там.

Никой не познаваше Централна Америка като Спенсър Бостън.

На екрана на компютъра му се появи флагче. Мецгьр отвори кодираните си имейли и прочете ЗСЗ там, смъртната присъда за Ал-Барани Рашид, съществено променена. Препрочете я и добави електронния си подпис и ПИН-кода си, одобрявайки убийството.

Подобно на Морено този мъж беше роден в САЩ емигрант, живял в Северна Африка и в държавите от Залива допреди ня­колко месеца.

От няколко години фигурираше в списъка на наблюдавани­те, но само неофициално, не се смяташе за активен риск. Не беше направил нищо явно, което може да бъде доказано. Но беше толкова антиамерикански настроен, също като Морено. Не го бяха виждали в компанията на групи, активно ангажира­ни с терористични действия.

Мецгьр се спусна надолу и прегледа анализа на разузна­ването, съпътстващ редактираната ЗСЗ, докато обясняваше на Бостън подробностите. Рашид се намираше в малкото градче Рейноса в Мексико, на тексаската граница. Американските раз­узнавателни активи, които НРОС използваше там, смятаха, че Рашид е в града, за да се запознае с високопоставен представи­тел на най-големия мексикански северозападен картел. Терори­стите бяха започнали да работят в тясно сътрудничество с кар­телите по две причини: за да насърчат притока на наркотици в САЩ в подкрепа на идеологията си за подриване на западното общество и понеже картелите бяха невероятно добре оборуд­вани.

- Той ли ще се справи?

- Разбира се.

Той. Брънс. Шейлс. Най-добрият им състезател. В момента Мецгьр му изпращаше съобщение и му нареждаше да се яви в Стаята на смъртта.

Мецгьр завъртя компютъра и двамата с Бостън разгледа­ха изображенията от наземното наблюдение и от сателитите. Скривалището в Рейноса беше прашно едноетажно ранчо, дос­та голямо, с избеляла светлокафява боя и яркозелени первази на прозорците. Намираше се насред песъчлив парцел от един акьр. Всички прозорци бяха с решетки и затъмнени. Колата, ако имаше такава, вероятно беше прибрана в гаража.

Мецгьр прецени положението:

- Трябва да изпратим ракета. Няма визуален контакт за ПДБ.

Програмата за далекобойните пушки, при която специално конструиран снайпер биваше монтиран на безпилотен само­лет, беше творение на Мецгьр. ПДБ беше главната операция на НРОС. Постановката постигаше две цели - драстично нама­ляваше риска от невинни жертви, каквито обикновено имаше при ракетите. Освен това предоставяше на Мецгър възможност да изтреби много повече врагове. Човек трябва да подхожда критично към ракетните снаряди, освен това нямаше почти никакво съмнение откъде идва един „Хелфайър“ - от амери­канските военни, от ЦРУ или от друга разузнавателна служба. Обаче един изстрел с пушка? Стрелецът можеше да е всеки. Подхвърляш малко сведения за стрелец, който работи за опозиционната политическа партия, за терористична група или за, да кажем, южноамерикански картел, и местните власти и пресата надали ще търсят другаде. Жертвата може да е застреляна дори от ревнив съпруг.

Той обаче знаеше още от самото начало, че ПДБ няма вина­ги да вършат работа. В случая с Рашид, тъй като нямаха видима мишена, единствената възможност беше ракета с деветкилограмова силно избухлива бойна глава.

Издълженото лице на Бостън надничаше през прозореца, вероятно към мястото, където се намираше Търговският цен­тър. Той разсеяно отметна бялата си коса с пръсти и се заигра с някакъв конец на ръкавелите си. Мецгьр се запита защо този човек не сваля сакото си в кабинета.

- Какво има, Спенсър?