lovech - Kadeto tegne mrak

— Нали уж аз съм от старата школа? Защо всички ме засипват с врели-некипели за разни елфи и тролове!?

— Ясно е, че не е бил елф — каза Магнъс. — Бил е Томас. Тогава е бил висок тринайсетгодишен хлапак.

— А пръстенът? Да не искаш да ми кажеш, че пасторът е носел древен пръстен, изкован от бог Один или Тор, или някой там!?

— Не знам дали пръстенът е истински — каза Магнъс, — а и честно казано, не ми пука. Важното е, че преди седемнайсет години една група хора са вярвали, че пръстенът е от голямо значение. Толкова голямо, че да извършат убийство заради него.

— О, вече разследваме и друго убийство, така ли? Смърт, реколта 92-ра! Само дето не беше убийство, а нещастен случай. Имаше разследване, сигурни сме, че не е било убийство.

Магнъс се облегна в стола си.

— Остави ме да поговоря с Томас.

— Не.

— Вече говорих с баща му.

Балдур поклати глава.

— Вигдис трябваше да се усети, че са баща и син.

— Хакон е често срещано име — каза Магнъс. — Разпитахме десетки свидетели; бас държа, че поне петима от тях имат едни и същи фамилни имена. Вигдис не знаеше, че Томас е отраснал във Флудир, нямаше как да забележи връзката.

— Трябваше да провери — настоя Балдур.

Може би Балдур имаше право, но Магнъс не се замисли за това.

— Мога да кажа на Томас, че фермерите са го видели в снежната виелица. Мога да го убедя, че знаем със сигурност, че е бил там.

— Казах, не!

Известно време се погледаха един друг в мълчание. После Магнъс се усмихна:

— Виж, знам, че още от началото не се сработихме добре…

— Тук си прав.

— Просто ми дай двайсет минути. Ела и ти ако искаш. Така ще видиш как версията на Томас ще се пропука. Ако не успея да измъкна нищо от него, ще сме загубили двайсет минути и това е.

Балдур го гледаше скептично, но слушаше внимателно.

— Добре — каза той с тежка въздишка. — Двайсет минути. Хайде.

Томас Хаконарссон изглеждаше грохнал, както и адвокатката му — дребничка жена на трийсетина години.

Балдур представи Магнъс. Уморените очи на Томас го измериха.

— Спокойно, няма да те разпитвам за Агнар — започна Магнъс.

— Добре — каза Томас.

— Искам да поговорим за едно друго убийство, което се е случило преди седемнайсет години.

Томас изведнъж сякаш се разбуди. Погледът му се съсредоточи върху Магнъс.

— Знаеш ли за кое убийство говоря?

Томас остана неподвижен. Магнъс усети, че той не смее да проговори. Това беше добър знак.

— Точно така, — каза Магнъс, — доктор Асгримур. Преди седемнайсет години баща ти е блъснал доктора от една скала. А ти си станал свидетел.

Томас преглътна.

— Не знам за какво говориш.

— Точно се връщам от Хруни, където говорих с баща ти. Ходих и до Алфабрека и се срещнах с фермерите, които са отишли с него да търсят доктор Асгримур. Те са те видели.

— Не може да бъде.

— Видели са тринайсетгодишно момче да се промъква във фермата през снега.

Томас се смръщи.

— Не съм бил аз.

— Не ли?

— Все едно. Защо му е на татко да убива доктора? Те бяха приятели.

Магнъс се усмихна.

— Заради пръстена.

— Кой пръстен?

— Пръстена, за който си говорил с Агнар.

— Изобщо нямам представа за какво говориш.

Магнъс се наведе напред и бързо зашепна на Томас:

— Виж сега, фермерите са видели баща ти да носи древен пръстен. Ние знаем , че баща ти е бутнал доктор Асгримур от скалата и е взел пръстена. А ти си видял всичко и си избягал.

— Той призна ли си? — попита Томас.

Магнъс видя, че в момента, в който изрече тези думи, Томас съжали за въпроса си — той означаваше, че има нещо за признаване.

— Ще признае. В най-скоро време ще го арестуваме.

Магнъс замълча и се загледа в Томас, който си играеше нервно с празната си чашка от кафе.

— Кажи ни истината, Томас. Няма смисъл да защитаваш баща си. Прекалено е късно за това.

Томас погледна към адвокатката си, която слушаше напрегнато.

— Добре.

— Разкажи ми — подкани го Магнъс.

Томас пое дълбоко въздух.

— Аз не бях там — каза той. — Не знам кого е видял фермерът, но не съм бил аз.

Магнъс бе изкушен да поспори по въпроса, но се сдържа. Първо трябваше да изкопчи цялата версия на Томас, а чак тогава да търси несъответствия.

— Дори не съм сигурен, че баща ми го е убил. Наистина. Но знам, че пръстенът е у него. Пръстенът на Гаукур.

— Откъде знаеш? — попита Магнъс.

— Той ми каза. Четири-пет години след това, бях на осемнайсет. Пазел го за мен. Разказа ми цялата история на пръстена — че бил същият пръстен като в Сагата за Волсунгите, че Исилдур го върнал обратно в Исландия и как Гаукур убил брат си заради него, а после го скрил. Дори веднъж ми го показа.