lovech - Kadeto tegne mrak

Никога не бе стъпвал в Канада. Не остана впечатлен.

Поне му остана време да се зачете във „Властелинът“. Беше на 657-ма страница и скоро щеше да я довърши. Велика книга. А след като прочете Сагата за Гаукур, му се струваше още по-интересна.

Летище Кефлавик бе претъпкано. Всички полети от Северна Америка пристигаха в Исландия по едно и също време. Арни остави сънародниците си да пазаруват в безмитния магазин и се насочи право към паспортен контрол. Когато излезе в голямото хале, Арни забеляза едно познато лице, Андриус Юска: набит, късо подстриган мъжага, един от войниците на литовските банди, които продаваха амфетамини в Рейкявик. Арни го разпозна, защото преди два месеца го бе следил във връзка с едно разследване на отдел „Наркотици“.

Жълтата преса, както исландците наричаха популярните си вестници, неуморно раздуваше, че литовците продават дрога и че са завардили всеки ъгъл. В интерес на истината, повечето от наркотиците в Исландия се продаваха от исландци. Но полицейският комисар се тревожеше, че влиянието на чуждестранните наркобанди в Исландия нараства все повече. От една страна бяха скандинавските рокерски банди, а от друга — литовците. Все още нямаше слухове за латиноамериканци или руснаци, но полицаите бяха нащрек.

Юска държеше табела с надпис „г-н Робъртс“. Арни забави крачка. В този момент един слаб мъж с кафеникава кожа се приближи към литовеца. От пестеливите поздрави, които двамата си размениха, беше ясно, че не се познават.

Арни пусна чантата си на земята и се наведе да я вдигне. Двамата мъже си говореха на английски, литовецът — със силен акцент, а другият — с американско произношение. Арни го огледа. Беше на около трийсет години, с черно кожено яке и не изглеждаше беззащитен. Определено не приличаше на типичен турист в Исландия.

Интересно.

В кабинета на пастора звучеше Лед Цепелин, а той слушаше, седнал в креслото си и затворил очи. Пръстенът бе на пръста му, докато музиката го обливаше.

Беше развълнуван. Колкото повече мислеше, толкова повече му се изясняваше ролята, която пръстенът му е определил в своите планове. За съжаление пасторът явно нямаше да бъде човекът, чрез когото пръстенът ще отприщи силата си върху света. Но той все пак бе избран за катализатор, който да извади пръстена от хилядолетно забвение в исландската пустош и да го върне на мястото му в центъра на човешкия свят.

Това беше важна роля.

Убийството на Агнар, арестуването на Томас това бяха ежедневни инциденти. Полицията душеше навсякъде, но пасторът не се притесняваше. Така било писано.

Заслуша се в натрапчивата мандолина: „ Чакам ангелите на Авалон …“. Пасторът се замисли кой е избран да носи пръстена след него. Може би Томас? Не беше много вероятно. Ингилейф? Не. Тя беше момиче със силна воля, но пасторът не можеше да си представи пръстенът да поквари точно нея. Високият риж детектив? Възможно. Той говореше с американски акцент и изглеждаше силен и способен.

За момент Хакон се почуди дали направо да не даде пръстена на детектива. Но не беше способен на това.

Телефонът иззвъня. Пасторът намали музиката и вдигна слушалката. Разговорът беше кратък.

Когато затвори, пак се загледа в пръстена. Да го върне в олтара, или да го вземе със себе си?

Примката се затягаше.

Изключи уредбата, взе си палтото и тръгна към гаража. Пръстенът все още бе на ръката му.

На няколко километра южно от Флудир, Магнъс и Ингилейф стигнаха до голямата река Тьорса. Тя беше най-дългата в Исландия и буйното ѝ течение отвеждаше студените води от ледниците в средата на Исландия на юг, до Атлантическия океан. Завиха вляво, следвайки пътя към стария имот на Гаукур в Стьонг.

Реката блестеше на слънцето. По левия й бряг се редяха ферми и църкви, скътани на завет до заснежените скали. Пред очите на Магнъс и Ингилейф се извисяваше Хекла. Тази сутрин върхът бе забулен в облаци: много по-тъмни от белите пухчета, нашарили бледото небе около него.

Следвайки указанията на Ингилейф, Магнъс зави и хвана един черен път, който се виеше между хълмовете и водеше до малка долина. Полицейската Шкода се озори: пътят беше в окаяно състояние, а на места и доста стръмен. След едни разтърсващи осем километра, най-сетне стигнаха до малка бяла ферма с червен покрив, кацнала на един склон. Под фермата, задължителната тучна морава се пускаше до бърз ручей. Жълтите зимни треви наоколо едва се показваха над неразтопения сняг.

Алфабрека.

— „Как хубави са тез баири…“ — каза Ингилейф.