lovech - Kadeto tegne mrak

— Как се държа Агнар? — попита Магнъс.

— Беше развълнуван, превъзбуден. Въпросите му бяха настойчиви.

— Каза ли му нещо, което не си казал на нас?

— Не. Нищо.

Магнъс се загледа в очите на пастора. Хакон явно нямаше какво повече да каже.

— На другия ден, след срещата с теб, Агнар е изпратил съобщение, по което съдим, че е знаел местонахождението на пръстена.

— Е, със сигурност не го знаеше, когато дойде тук.

— Каза ли му къде сте го търсили през 92-ра?

— Не. Той попита, но го уверих, че не помня. А аз помня много добре, разбира се.

Ингилейф показа на пастора картата, която намери сред нещата на баща си.

— Това ли е мястото?

Хакон погледна.

— Да. Ето я и фермата, Алфабрека. Можеше да кажа на Агнар, колкото да го пратя за зелен хайвер. Сигурен съм, че пръстенът не е там. Поне не беше преди седемнайсет години, а се съмнявам някой да го е занесъл оттогава насам.

— Сигурен ли си, че не беше там? — попита Магнъс. — Възможно е Агнар да е намерил друга следа и да е стигнал до пръстена.

— Напълно съм сигурен — каза Хакон. — С Асгримур претърсихме пещерата педя по педя. Не беше голяма.

— Синът ти знае ли нещо по този въпрос? — попита Магнъс.

— Томас ли? Едва ли. Той е бил на тринайсетина години. Не съм му казвал за сагата и пръстена нито тогава, нито след това. А ти, Ингилейф?

— Не — каза тя.

— А защо е говорил с Агнар в деня преди да го убият?

Хакон поклати глава.

— Не знам. Нямах представа, че се познават.

— Интересно съвпадение, нали?

Хакон сви рамене.

— Може би, да — наведе се напред и очите му се впиха в Магнъс. — Синът ми не е убиец, младежо! От мен да знаеш!

— Боже, тръпки ме побиват от този човек — каза Ингилейф по пътя обратно към Рейкявик.

— Винаги ли е бил такъв?

— Винаги е бил странен. Не ходехме често на църква, но когато чуех негова проповед, винаги ме беше страх. Огън и жупел, дяволът дебнел навсякъде, какво ли не. Можеш да си представиш колко ужасяващо звучи това за едно дете, особено в Хруни.

Ингилейф се засмя.

— Един понеделник, след неговата проповед, бързичко върнах гребенчето, което бях „заела“ от една съученичка. Умирах от страх земята да не ме погълне, да не ме удари гръм.

— Представям си.

— Е, господин детектив, той истината ли ни каза според теб?

— Мисля, че не. Знаем, че е излъгал Вигдис за Агнар. Почти съм сигурен, че лъжеше и за Томас. Трябва да му е казал за сагата и пръстена. Защо иначе Томас ще говори с Агнар? Добре, че го накарах да отрече — това беше лош ход от негова страна.

— Защо?

— Когато Томас си признае, че е чувал за пръстена и сагата от баща си, ще хванем пастора в още една лъжа. Оттам нататък той само ще опитва да измисли правдоподобна версия. Ти какво мислиш?

— Според мен, той е убил баща ми. И мисля, че пръстенът е у него. Не можеш ли да претърсиш къщата?

— Трябва ми разрешително за обиск.

— А дали ще ти издадат?

— Възможно е — Магнъс с удоволствие щеше да се заеме с това. Но първо трябваше да излезе на глава с Балдур, което нямаше да е никак лесно. Не и преди Магнъс да разбере от Томас защо наистина е търсил Агнар. Магнъс нямаше търпение да се върне в полицейската централа, за да го разпита.

— Може ли да се отбием във фермата, където пасторът е отишъл за помощ? — попита Ингилейф. — Някой може да се сети нещо.

— Искам да разпитам Томас възможно най-бързо.

— Добре. Но е вероятно във фермата да ни кажат нещо ново относно смъртта на татко.

Магнъс се поколеба.

— Моля те, Магнус! Знаеш колко е важно това за мен.

— Как се казваше фермата? Алфабрека? Хакон ни я показа на картата.

— Да. Трябва да завием по Тьорсардалур.

— Но това са петдесет километра път!

— Поне.

Магнъс знаеше, че трябва да докладва на Балдур за срещата с Хакон възможно най-бързо. Искаше да го направи лично, а не по телефона, за да не отиде Балдур сам да разпитва Томас.

Погледна към Ингилейф. Така беше, Магнъс знаеше колко е важно това за нея.

— Добре, — каза той с въздишка. — Дай картата и кажи накъде да карам.

Глава 28

Самолетът започна спускането си към летище Кефлавик и Диего заоблизва устни. Беше много неспокоен. Не заради мократа поръчка — очакваше я с нетърпение. И не заради самолета — беше летял много. Но никога не бе стъпвал в Европа. Да отиваше в Испания или Италия — добре. Но чак в Исландия?

Малкото, което знаеше за тази държава, беше че с много странна.

Очакваше да види сняг, ледове, ескимоси и иглута. Студът нямаше да го уплаши. От петнайсетгодишен Диего живееше в град Лорънс, на трийсетина километра северно от Бостън. Там зимите не си поплюваха.