lovech - Kadeto tegne mrak

Мобилният телефон на Исилдур иззвъня. Аксел.

— Намерих я — каза частният детектив.

— Къде е?

— В апартамента си.

— Страхотно! Хайде да я разпитаме!

— Ще те взема след пет минути.

Исилдур извика Гимли и двамата изчакаха пред хотела. Площадът бе празен, като се изключат гълъбите. В другия му край се намираше сградата на парламента — ниска постройка от потъмнели камъни. Беше малко по-малка от клона на банката на Исилдур в област Тринити, а до нея стоеше може би най-малката катедрала на земята.

Аксел пристигна с таратайката си и двамата се набутаха вътре. Скоро се озоваха пред кооперацията на Ингилейф. Исилдур за пореден път пое инициативата и позвъни на вратата.

Отвори им красива, руса, леко усмихната жена.

— Здрасти — каза Исилдур, вече уверен, че всички млади исландци говорят английски. — Казвам се Лорънс Фелдман. Аз бях на път да купя вашата сага. Може ли да влезем?

Усмивката се стопи.

— Не, не може! — каза Ингилейф. — Махай се оттук! Не искам изобщо да ви виждам!

— Аз все още съм склонен да платя много добра цена, госпожице Асгримсдотир.

— Нямам какво да ви кажа!

Исилдур настоя.

— А ако случайно знаете къде е скрит пръстенът, ще ви платя и за тази информация. Или направо за самия пръстен, ако е у вас.

— Що не се гръмнеш! — каза Ингилейф на чист английски и затръшна вратата в лицето му.

— Ха! И брат й това каза! — обади се Гимли засмян.

Но на Исилдур не му беше смешно. Беше се надявал да направи пробив с Ингилейф. От опит знаеше, че ако размахаш достатъчно много пари пред някого, обикновено получаваш това, което искаш.

Но явно в Исландия не беше така.

Пресякоха улицата обратно към колата.

— Сега какво? — попита Гимли.

— Ти разбираш ли от електронно наблюдение, Аксел? — каза Исилдур.

— Какво имаш предвид?

— Подслушвателни устройства, бръмбари, такива работи.

— Това е незаконно — каза Аксел.

— Както и пресичането на червено, но ние го правим. Въпросът е да те не хванат.

— В интерес на истината, неправилното пресичане не е незаконно в Исландия — каза Аксел.

— Все едно. Искам да разбера какво знае тази жена. И щом тя няма да ни каже, ние ще се оправяме сами.

— Е, да…

— Осъзнавам, че това е рисковано. И ще ти платя допълнително. Заради риска.

— Ще видя какво мога да уредя.

Арни се прибра в апартамента си. Беше прекалено уморен дори да шофира. Едва не се заби в задницата на един ван, който спря по-рязко на светофара.

Мислите му се насочиха към разследването и към това, което му беше казал Магнъс. Нещо не беше както трябва, нещо го човъркаше отвътре. Едва когато стигна вкъщи и започна да си прави кафе, Арни разбра какво е.

Боже, не! Поредният гаф!

Изкуши го мисълта да забрави за всичко, да се просне на леглото и да остави Балдур и Магнъс сами да се оправят.

Но не можеше. Трябваше да поговори с едни хора. И то веднага. Ако извадеше късмет, щеше да се окаже, че греши. А и най-вероятно грешеше, както винаги. Но трябваше да провери.

Първо се нуждаеше от голяма доза кофеин. Арни си изпи кафето, грабна якето си и хукна обратно към колата.

Диего не беше доволен.

Прекара по-голямата част от деня в сенките на автогарата срещу полицейската централа. Не видя Магнъс да влиза или излиза от сградата. Дори не знаеше дали Магнъс изобщо е вътре, защото освен двойния централен вход, със сигурност имаше и заден, към паркинга.

Освен това се открояваше като муха в мляко. В тази страна бяха толкова невъзможно бели . Не просто от бялата раса, не с кремава кожа, а чисто бели като свещенически якички. Хората бяха и толкова руси, че косите им също изглеждаха бели. Никой нямаше тен, камо ли загар.

Диего бе свикнал да се вписва. Хората казваха, че прилича на испанец, но спокойно можеше да е и арабин, турчин, италианец с тен, или мелез от изброените. Той се вписваше идеално във всеки американски град. Дори когато очисти онзи брокер в чистото малко градче Кейп Код, пак никой не го забеляза. Във всяко селище в САЩ имаше някой, който прилича на Диего.

Но не и тук.

Къде бяха проклетите ескимоси? Те поне имаха черни очи и тъмни кожи. Очевидно не живееха в тази страна.

Чувстваше се глупаво. Претегли възможностите си. Беше се обадил в полицията да пита дали при тях работи някой си Магнъс Джонсън. Оказа се, че да, в „Пътна полиция“. Но Диего бе сигурен, че това не е човекът, който му трябва.

Какъв беше следващият му ход? Можеше просто да влезе в централата и да попита дали имат американци на работа при тях. Така със сигурност щеше да получи информация: ако не можеха да му кажат веднага, щяха бързо да разберат от колегите си. Проблемът беше, че Джонсън щеше да чуе, че някой е разпитвал за него. А Диего искаше да изненада жертвата.