lovech - Kadeto tegne mrak

Можеше да се върне при литовците. Знаеше, че Сото им е платил добре, за да му помогнат. Разбираше защо в такъв малък град те не искаха да имат нищо общо с убийството на полицай, но поне можеха да свържат Диего с външен човек, който да му помогне. Някой частен детектив, или корумпиран адвокат. Някой, който да говори исландски. Някой от по-беличките.

Диего нямаше много време. Джонсън всеки момент можеше да се качи на самолета за щатите. А стигнеше ли там, федералните щяха да го опазят за няколко дни до делото.

Седеше в кафенето на автогарата, пиеше шестото си кафе, а очите му се стрелкаха между двете врати на главния вход.

От централата излезе едър мъж. Едър мъж с рижа коса.

Това беше той!

Диего остави недоизпитото кафе и едва не изтича навън.

На работа.

Магнъс тръгна нагоре по хълма към кафе Гранд Рок. Беше осем и половина и никой в централата нямаше да го потърси повече тази вечер.

Балдур беше бесен. Леката симпатия, която моментно изпита към Магнъс следобед, бе изчезнала напълно. Защо Магнъс не му се бе обадил, веднага щом е разбрал, че Томас е син на Хакон? Защо не бе останал при пастора в Хруни, докато изчака униформените да го арестуват?

Защо бе позволил на Хакон да им се изплъзне?

Докато останалите детективи от отдел „Убийства“ търчаха напред-назад като луди, Магнъс остана без никакви задачи. Затова си тръгна.

Барманът го позна и веднага му сипа една бира. Няколко от редовните клиенти поздравиха Магнъс. Но той не беше в настроение за приятелско бърборене. Седна сам с бирата си на края на бара.

Балдур имаше право, разбира се. Причината Магнъс да изчака да се прибере в Рейкявик, преди да каже на Балдур какво е разбрал от Хакон, изобщо не беше благородна. Магнъс просто искаше той, а не Балдур, да хване Томас натясно.

И успя да го направи. Магнъс разреши случая. Откри не само кой е убил Агнар, но и какво се е случило с бащата на Ингилейф преди седемнайсет години. Моментът на победа бе сладък, но кратък.

Не беше изключено Хакон просто да е взел колата и да е излязъл по работа в района за няколко часа. Имаше шанс и полицията все пак да го залови. Хакон се открояваше сред хората в тази страна, особено в по-рядко населените ѝ области. Магнъс се почуди дали пасторът ще реши да се укрива в пущинаците, като героите в сагата, и да се прехранва с горски плодове и корени.

Възможно.

Без съмнение, Магнъс се бе издънил.

Това поне означаваше, че националният комисар няма да настоява Магнъс да остане в Исландия за целия период от две години. С удоволствие щяха да се отърват от него.

И той с удоволствие щеше да си тръгне.

Или?

Магнъс не излъга Ингилейф, когато ѝ каза, че Исландия събужда у него болезнени спомени и че раната отново се е отворила от случайната му среща с братовчедка му. Очевидно и с Балдур не се разбираха добре. Но имаше неща, които Магнъс успя да хареса за краткия си престой в страната. Той обичаше Исландия. Нещо повече, искаше да ѝ служи вярно. Гордостта, с която исландците гледаха на страната си, и желанието им да се скъсват от работа в името на родината бяха заразни.

Идеята на Комисаря да повика човек като Магнъс в екипа си не беше лоша. Полицаите, с които Магнъс се запозна, бяха умни, честни и трудолюбиви. Добри хора, включително и Балдур. Просто нямаха опита на ченгетата от големия град, а с това Магнъс можеше да им помогне.

Ингилейф.

Магнъс нямаше желание да се върне при Колби, нито пък тя искаше да се събере с него.

Но Ингилейф…

И с това се беше издънил. Тя имаше право: връзката им бе нещо повече от мимолетно въргаляне в спалнята. Но колко повече, нито Магнъс, нито тя знаеха. И това нямаше значение. Не биваше да го прави на въпрос.

Поръча си още една бира.

Щеше да опита пак. Да се извини. Искаше да я види отново, преди да си тръгне. Тя най-вероятно щеше да го разкара, но си струваше да опита. Нямаше какво да губи.

Изгълта половината бира и излезе от бара.

Диего си намери добро местенце в тентата за пушачи, опъната в двора на Гранд Рок. Влезе там да си вземе бира и тогава забеляза, че ченгето седи на бара сам и потънал в мисли.

Идеално.

Имаше само един проблем: колата на Диего все още бе паркирана на две пресечки от автогарата. Бе проследил Джонсън пеша. Не можеше да го очисти посред бял ден. Трябваше да се стъмни, за да може да избяга.

Но все още беше светло. Погледна си часовника. Почти девет и половина! Какво ѝ има на тази страна!? По това време, през април в щатите отдавна да се е стъмнило!