Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

всички, че цялото население на гимназия „Кортланд “ се познава ед ин д руг — или поне по

име.

— Зд расти! — позд рави и Саша, за първи път пренебрегвайки правилото си д а не

позд равява, когато срещне Ник Севърсън. Беше облечена в торбести панталони и д о ста тясна

тениска, но в мига, в който забелязах по след ния факт, тя скръсти ръце пред гърд и, сякаш също

го бе забелязала.

— Е, какво ще правим? — обърна се Нейтън към Саша — Ще д ойд еш ли с нас?

— По-д обре д а звънна на Линд зи — и д а вид я какво става — отвърна Саша, бръкна в

страничния д жоб на панталона си й извад и оттам мобилния си телефон.

— Ако не й се излиза, можеш про сто д а ни настигнеш — изрече услужливо Нейтън.

А когато д вамата тръгнахме към ресторанта, той ми обясни:

— Трябвало е д а се чакат с Линд зи тук, обаче тя никаква не се появи.

— И аз така си помислих — кимнах.

Не споменах обаче, че някак си не съм в настроение д а търпя в компанията ни д руг човек.

Нейтън е от онези хора, на които можеш д а признаеш под обно нещо, но той я покани, пред и

д а се консултира с мен. Което сигурно ме превръща в антисоциален тип, нали така? Иначе

през по-голямата част от времето това не е така. Питайте Кийлър, най-д обрият ми приятел в

цялата вселена. И той вед нага ще ви каже, че никога нищо не отказвам. Купон с Викс и

момичетата? Няма проблеми. Да избягаме от час по математика, за д а изпушим по ед ин

д жойнт в парка и д а се под играваме на бягащите? Първи съм. Сред нощен хокей, по след ван от

безкрайни количества бира, която след това се връща в спалните ни чували и трябва д а ги

перем? Ид еално. Е, може би по някое и д руго момиче в спалния чувал от време на време.

Може би не. На всичко съм съгласен — през повечето време. Но има и моменти, когато ми се

иска нещата д а са по-умерени. Да поговоря спокойно с приятел или нещо под обно.

Пред „Тако Лайф“ с Нейтън се разд елихме и аз се насочих към щанд а с мръвките. Яд еше

ми се нещо по-мръвчесто. И тъкмо поръчката ми бе в процес д а ми бъд е под несена от ръцете

на някакъв корейски неуд ачник, който в род ната си страна е бил сигурно ад вокат или нещо

под обно, когато някой се настани д о мен и изпълни про странството ми. Ама защо хората

винаги правят това?! Да не би д а са умствено изо станали, че не могат д а проумеят що е това

лично про странство?!

Примижах, за д а проверя за признаци на умствена изо станало ст, и с изненад а открих

точно обратното. До мен стоеше Саша и изглежд аше точно толкова сконфузено от близо стта

ни, колкото и аз.

— Къд е е Нейтън? — попита.

Поглед ът ми се плъзна по етажа и локализира червената тениска на Нейтън пред

„Пицарията на Джино“.

— Ей там! — кимнах в неговата по сока и се обърнах обратно към корейския тип, който

нямаше нищо против д а ми вземе парите, но му д о свид я д а ми се усмихне. Схващате ли какво

имам пред вид ? Има моменти, когато наистина не трябва д а бъд а с хора!

— Хей, поръчах пържени картофки, не лучени кръгчета! — провикнах се аз и му по сочих

пълната си табла.

— Да — поклати глава той в принуд ително съгласие. — Спомням си. Извинявайте. Днес

имаме ново момиче. Вед нага ще взема картофките ви.

И изчезна в кухнята, за д а насоли момичето, като о стави Саша и мен в нашия свят на

неловките разстояния.

— И така — каза Саша. И така ли? Под прях се на миниатюрната част от щанд а, незаета от

моя под но с, и повд игнах вежд и. Вид ях, че над очите й е пад нал кичур ко са и, кълна се, ед ва

не протегнах ръка, за д а й го пъхна зад ухото, сякаш това беше най-естественото нещо на

света. — Е — д обави. „Е“ и „и така“. Сигурно е мой ред д а се намеся и д а разширя разговора.

Обаче не — тя успя д а д обави още ед но изречение и д а ми спести усилията. — Ще отид а д а

запазя маса!

И се изнесе, за д а изпълни мисията си. Що се отнася д о мен, аз изчаках още около пет

минути, д окато ми оправят сгрешената поръчка, а след това онзи тип ми позволи д а си

зад ържа и лучените кръгчета. И д окато успея д а стигна д о масата, Нейтън и Саша вече бяха

потънали в зад ълбочен разговор.

— … обад я на баща ми — тъкмо казваше тя. — Когато д ойд а тук, никога не ми хрумва

какво д а правя. Тук е царството на Линд зи.

— Точно като него — по сочи ме с глава Нейтън, д окато заемах мястото д о него.

Направих физиономия, с която красноречиво д емонстрирах мнението си за мола.

— Тогава какво правиш тук? — попита ме Саша. Дългата й кестенява ко са бе отново