Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

и памучни панталони.

— Саша, намаза ли се с плажно масло? — попита строго и й под ад е хартиена чаша, пълна

с минерална вод а.

— Да, татко, намазах се! — Изрече го с лека д оза д о сад а, но когато вд игна чашата към

устните си, вид ях, че се усмихва.

— А, ето те и теб — обърна се баща й към мен и сбърчи вежд и, като ме оглед а. Винаги

ми говореше с онзи негов гад ен нахален глас. — Това означава ли, че тази вечер няма д а

имаме уд оволствието д а ни го стуваш?

Нека си изясним нещата — стараех се максимално д а избягвам семейството и къщата на

Саша, но все пак става въпро с за момиче с вечерен час в д евет и половина, което имаше

строга забрана д а не прекрачва прага на къщата ми, без род ителите й д а са получили личното

од обрение на моята майка.

— Татко, престани д а се д ържиш като ид иот! — сряза го Саша. Очевид но под обни

приказки можеха и д а й се разминат, стига д а играе по правилата на баща си.

— Боже, колко сме чувствителни! — възд ъхна баща й и се смръщи лекичко. — Не

закъснявай за вечеря! — Обърна се и се насочи към паркинга, без д а поглежд а назад .

— Колко сме чувствителни! — изимитирах го саркастично аз, когато се уверих, че се е

отд алечил д о статъчно. — Какъв му е проблемът на този човек, а?

— Много д обре знаеш какъв му е проблемът — ухили се Саша и ме поглед на със

светнали очи, както правеше, когато мислеше, че съм извършил нещо възхитително. — Ние! И

ще бъд е щастлив само от ед но нещо — д а ни вид и разд елени. Не че това ще се случи скоро.

Както и д а е. Важното е, че повед ението на баща й беше започнало наистина д а ми лази

по нервите. Правилата бяха д о статъчно отвратителни, че д а се налага д а търпя и него!

Хавлиената ми кърпа бе преметната през рамото ми, очакваща д а я по стеля на плажа и д а

легна. Обаче не можех така.

— Разбирам, че не ми вярва, но не е необход имо д а се д ържи като пълен ид иот!

Саша отпи д еликатно от вод ата си и отбеляза:

— Ник, не всички род ители са като твоите. На някои хора д ори не им се разрешава на

шестнайсет д а си имат приятели! Смятам, че про сто не ги познаваш д о статъчно д обре.

Вярно е, че не ги познавам. Познавам само Саша и знам, че главната й цел в живота е д а

не разочарова баща си. Дали новата случка ще го накара д а се втурне д а я защитава, или ще

промени отношението му към нея? Не ми се иска аз д а съм този, който ще промени живота й

толкова д растично.

Окопавам се на зад ната сед алка и слушам татко и Брид жит как обсъжд ат колед ния обяд .

Оказва се, че ще присъстват и род ителите й, както и някакъв стар чичо на татко. Твърд е

много народ ! Не мисля, че вече са ми о станали сили за под обно пред ставление.

— Мамка му! — провиквам се и стисвам юмруци.

Брид жит и татко се обръщат ед новременно към мен. Това са първите д уми, които

изричам от известно време насам. Сакът ми отново звъни. Отказва д а спре! Звъни ли, звъни! Тя

очевид но набира ли, набира и не желае д а се откаже. Бръквам под д рехите, вад я мобилния и

го притискам д о ухото си.

— Значи най-сетне реши д а вд игнеш, а? — изрича тихо Саша.

— В момента съм в колата на баща ми. Казах ти, че ще ти се обад я, когато стигнем у тях!

— Не звучеше о собено убед ително. Знаеш ли какво е д а си сед иш и д а чакаш някой д а ти

се обад и?! Ник, всяка секунд а е… — Тук тя не успява д а д овърши, преглъща, след ва пауза, а

след малко отново: — Не ме карай пак д а ти звъня така!

— Мога и д а изключа телефона си, ако реша! — изричам заплашително и за момент от

това ми става по-д обре. Така не се чувствам толкова безсилен. Уверявам се, че все още са ми

о станали някакви сред ства, с които д а я нараня.

— Наистина ли ще го направиш? — пита Саша и гласът й замира. Пред ставям си я как

лежи на леглото така, както в първия д ен, само че този път извед нъж се смалява пред мен.

Какво стана с правилата й, а?!

— Разбира се, че няма — казвам, но вече е твърд е късно. Саша е затворила. Каквито и

сили д а имам, става ясно, че могат д а бъд ат използвани само за лоши неща. Очевид но отсега

нататък не мога д а очаквам нищо хубаво.

Брид жит и татко са д о статъчно учтиви, за д а се престорят, че не са чули нищо.

Под новяват си разговора, като този път звучат по-оживено. Но аз не мога повече. Не мога д а

се преструвам!

— Татко, трябва д а спрем! — изкрещявам.

— Имаме още д о ста път — заявява Брид жит и ме пронизва с онзи свой характерен