Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

Саша отново се изсмива, поклаща глава и се вторачва над олу по улицата. Какво е

сторила, че д а заслужи всичко това? Сигурно точно това си мисли! По миглите й също има

сняг, бузите й са зачервени от студ а и внезапно започвам д а се чувствам като пълен ид иот.

Окончателно.

— Някой д руг знае ли?

— Линд зи беше с мен, когато си направих теста — отговаря тя. Обръща се леко, за д а ме

фиксира с периферното си зрение. Без съмнение все още не смята, че е безопасно д а ме

поглед не истински. Защото не знае кого ще вид и.

— Ами род ителите ти?

Този път Саша не се засмива. Никой от нас не вижд а нищо смешно в род ителите й.

Прекарахме пет месеца, урежд айки си срещи зад гърба им и увещавайки Линд зи и д ругите

приятелки на Саша д а ни о сигуряват алиби. И нито вед нъж не се оказахме д ори на ко съм от

хващане. Или поне така си мислех тогава.

Тогава какво се случи? Добре д е, знам какво се случи, но това над али може д а се

опред ели като грешка. При това беше само вед нъж, и толкова. Протягам ръка и д око свам

ръката на Саша. Тя не се отд ръпва. Може би е много по-зряла от мен или най-малкото —

имала е много повече време д а мисли по въпро са.

— Трябваше д а отид ем в онази клиника… — започвам, но Саша пак ме изпреварва.

— Знам, че трябваше! — Бузите й хлътват, когато студ ът открад ва д умите от устните й.

— Ще ми се д а го бяхме направили! Но вече е твърд е късно! — Поглед ите ни се срещат.

Замръзват. Изплъзват се. — Мамка му! — възкликва Саша, като се обръща към пътя.

Към нас се но си колата на мама. Тя помахва с ръка през прозорчето, лепнала щастливото

си лице. Ако има нещо, с което точно сега про сто не мога д а се справя, това е престорено

щастливото, празнично лице на мама. Ако беше истинско, пак щеше д а бъд е д о статъчно

лошо, но пък имитацията на мама изсмуква всичкия живец от празниците и ми напомня за

времена, когато те все още значеха нещо, при това без някой д а полага кой знае какви усилия.

Или може би за год ините, когато бях все още твърд е впечатлен от глупо сти като фирмени

колед ни партита, къд ето шефът се обличаше като невъзможно кльощав Дяд о Колед а и

разд аваше евтини д етски игри като „Не се сърд и, човече“ и д руги под обни. Знам, че и тогава

не беше ид еално. Спомням си и моменти на спорове и караници, но също така си спомням как

четиримата се разхожд ахме с колата и разглежд ахме колед ните украси из град а сед мици

пред и празниците и как род ителите ми се ред уваха д а вод ят мен и сестричката ми Холанд д а

си купуваме под аръци ед ин на д руг. Някои от тези неща бяха истински. Разликата със

сигурно ст се усеща.

— Саша, трябва д а тръгвам — казвам. — Баща ми всеки момент ще д ойд е д а ме вземе.

Саша ме поглежд а изумено и възкликва:

— Ама това нещо е важно!

— Да бе, знам — кимвам сконфузено и отстъпвам, за д а може колата на мама д а мине по

алеята. — Когато стигна там, ще ти се обад я, става ли?

Саша не чака майка ми д а излезе от колата. Изфучава на улицата, сритваща яро стно снега

около себе си, все така скръстила ръце пред гърд и. Знам, че е много гад но от моя страна — д а

я о ставя д а си тръгне така, — но не мога д а бъд а различен. Е, може и д а мога, но нямам

желание д а се пробвам. Прод ължавам д а си мисля, че тя сигурно е объркала нещо с този тест.

Тези тестове не могат д а бъд ат стопроцентово точни, нали така? Нищо на света не е

стопроцентово.

Мама отваря пред ната врата на колата, обръща се назад , за д а вземе нещо от сед алката, и

се измъква с купчина чанти.

— Никълъс, би ли помогнал, ако обичаш? — заявява и ми връчва половината от

покупките си.

Глупавата изкуствена усмивка е разтеглила толкова силно лицето й, че изглежд а като

мумифицирана. По сле зяпва и започва д а каканиже поред ната ид иотска колед на песничка,

след което поема към къщата. Ако искате д а знаете истината, рад вам се, че няма д а бъд а тук за

Колед а. От всичките тези преструвки получавам неистово главоболие, но когато на Холанд

или на мен ни писне, мама пък я хваща истерията.

Вад я ключовете от д жоба си, отключвам, хвърлям чантите в антрето и се приготвям д а

взема на спринт стълбите д о моята стая, пред и мама д а е имала време д а ме пита какво е

правела Саша на нашата морава. Но пред и д а успея д а о съществя мечтаната маневра, Холанд

се материализира иззад ъгъла — бояд исаната й във всички цветове на д ъгата ко са е вд игната