Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

разд разнен поглед . — Изо ставаме от графика!

Аз прод ължавам д а д ържа безмълвния телефон в ръката си. Знам, че повече няма д а

позвъни, не и тази вечер. Но аз не мога д а се преструвам минута повече.

— Татко, наистина трябва д а спрем някъд е! — вече умолявам. — Вед нага!

Татко ме поглежд а смръщено през рамо и пита:

— Какво има, Ник?

— Там! — соча ресторанта на „Бургер Кинг“ пред нас.

— Попитах какво има! — повтаря той.

Но межд увременно завива към паркинга на ресторанта за бързо хранене, а аз това и чакам

— хвърлям сака на рамо, излизам от колата и вед нага се запътвам към вратата. Втурвам се

покрай д вете чакащи касиерки и влизам д иректно в тоалетната, къд ето вед нага набирам

телефона на Саша и започвам д а крача по мръсния под .

Човек би си помислил, че тя ще стои д о телефона и ще чака с нетърпение обажд ането ми.

Че вед нага ще вд игне. Нищо под обно! Не познавате Саша. Знае си, че не може д а чуе нищо

хубаво от мен.

— Ало? — изрича най-сетне нечий глас. — Ало?

Това е баща й! Ако вече не ме е намразил окончателно, много скоро ще му се наложи. Аз

винаги ще си о стана момчето, съсипало живота на д ъщеря му. И никога няма д а разбере, че тя

също… че тя също съсипа моя.

— Може ли д а говоря със Саша? — питам. Дори гласът ми не може д а звучи нормално.

Звуча като д ежурен на телефон 911, но всъщно ст вече има ли някакво значение?!

От д ругата страна на линията настъпва тишина. Която се проточва д о ста д ълго. Имам

чувството, че някой ми е затворил телефона. Точно тогава обаче о съзнавам, че линията не е

прекъсната. Сигурно Саша сед и от д ругата страна и про сто ме слуша.

— Саша? — изричам. — Кажи нещо!

— Какво? — тро сва се тя и ми звучи така, сякаш е на светлинни год ини от мене. — Ти

нямаш какво д а кажеш, Ник. През цялото това време си сед я тук и чакам д а се обад иш, но не

си въобразявай, че през това време проблемът се е изпарил от само себе си. Аз съм си все така

бременна. — Изсмива се горчиво, по сле млъква. — Вижд аш ли? Пак нямаш какво д а кажеш!

— Саша… — започвам. Стомахът ми се гърчи, а мозъкът ми е хванал възли. Аз не съм

нечий баща! Не е възможно! Не така трябваше д а стане! Имам си почасова работа в ед ин

спортен магазин и още год ина и половина в гимназията. И нямам абсолютно никаква

пред става как д а направя някого щастлив. Спомням си бащата на Саша онзи д ен, когато й

д онесе вод а на плажа. Тогава важаха неговите правила. Боже, колко глупав съм бил!

Вратата зад мен се отваря с трясък и аз се обръщам, с телефон, все така залепен за ухото

ми. Този път нямам намерение д а затварям на Саша — зарад и когото и д а било.

Срещу мен е застанал татко и ме глед а, сякаш ме вижд а за първи път.

— Никълъс, какво правиш тук? — звучи неестествено спокойно. — Защо не се връщаш в

колата?

Сигурно е решил, че съм започнал д а се д русам. Прочел е някаква статия или може би

Брид жит е прочела и са решили, че точно това е начинът, по който трябва д а се под хожд а към

ед ин млад наркоман. Никакви резки д вижения. Да бе!

— Давай д е! — изрича в ухото ми Саша. — Защо не ми се обад иш по-късно?

— Не! — Стискам телефона по-силно и о ставям сака си на под а. — Няма д а ти затворя

телефона!

— Никълъс, какво правиш тук? — повтаря баща ми.

— Трябва д а се върнем — промърморвам. Целият треперя. Говоря сякаш в мъгла. —

Трябва д а вид я Саша!

В д ругия край на линията Саша възд ъхва.

— Окей — изрича бавно. — Ела.

И аз знам, че тя знае. Да, най-сетне схванах какво трябва д а сторя!

— Тя е бременна — съобщавам на баща ми, като го глед ам право в очите. — Трябва

вед нага д а я вид я!

Татко помръква. Очите му се ококорват. Започва бавно д а се люлее напред -назад на пети,

неспо собен д а каже каквото и д а било. Тази книга не я е чел. Знам как се чувства — защото и

аз не съм я чел.

— Татко, моля те! — прошепвам. — Моля те!

Това е най-д оброто, което мога д а сторя. Нямам пред става какво след ва.

Татко прехапва устни, оформили неизказана д ума. Бръчките на челото му стават по-

д ълбоки. Прави крачка към мен, привежд а се и взема сака ми. Мята го през рамо и кимва по

по сока на вратата.

Две

В моето училище има три типа момичета: момичета с пронизителен кикот, които се

д ържат така, сякаш те свалят, д ори когато изобщо не си го помислят; момичета, които се

д ържат така, сякаш въобще не им пука д али си в стаята или не; и накрая — и това е най-