lovech - Hramat na bogovete

- Защо въобще са имали интерес към нея?

- Да. Явно статуетката е била от огромно значение за тях, щом вложиха толкова много усилия, за да я откраднат.

Нина искаше отговор на още един въпрос:

- Защо не я обявихте за открадната? Когато беше отнета от семейство Коил, можехте да си я получите от Интерпол. Няма­ше да се налага да я купувате от черния пазар.

- Имам чувството, че не одобрявате постъпката ми, доктор Уайлд.

- Така е. По този начин окуражавате незаконната търговия на антики - когато крадците са сигурни, че може да получат добра цена за откраднатото от тях, просто ще продължат да крадат.

- В този случай нямах голям избор. Имаше и други заинте­ресувани страни, така че не можех да оставя статуетката - или по-точно статуетките - да попаднат в ръцете им.

- Кои бяха тези други страни?

- Това не е от значение. Важното е, че артефактите вече са у мен. - Такаши се изправи на крака. - В отговор на въпроса ви - мъжът бавно заобиколи бюрото, - не обявих фигурата за открадната, защото, въпреки че съм законният ѝ собственик, все още съществуват хора, които искат да ми я отнемат и да я върнат в Китай. Биха казали, че е въпрос на държавна чест, но според мен всичко опира до лични политически амбиции. Ако заявях статуетката на Интерпол, тези хора щяха да се намесят и да се опитат да си я присвоят. - Домакинът направи знак на Коджима, който отиде до друга двойна врата и я отвори. Така­ши се насочи към нея. - Моля, последвайте ме, доктор Уайлд. Сигурен съм, че изгаряте от желание да видите фигурите.

Нина не можеше да отрече факта, така че го последва. Близо до вратата, разположена на външната стена, се намираше каби­на от дърво и стъкло, за която жената помисли, че е витрина. Когато я погледна отблизо, видя, че вътре има оранжева сфера около метър и половина в диаметър. Такаши забеляза учудва­нето й.

- Моята спасителна капсула.

- Какво?

- В случай на голямо земетресение. - Домакинът видя, че учуденото изражение остана на лицето на жената и продъл­жи: - Нямате ли спасителни системи в американските небос­търгачи?

- Не... или ако имаме такава в сградата на ООН, никой не си е направил труда да ми каже.

Сега беше ред на Такаши да се изуми.

- Надявам се никога да не ви потрябва - каза той.

В помещението, в което влязоха, имаше красива каменна градина - храсти и миниатюрни дървета бяха внимателно аран­жирани сред огромни кръгли камъни, обградени от чакъл, разсипан под формата на морски вълни. На Нина ѝ се искаше да спре за малко и да се полюбува на прекрасната гледка, но маг­натът вече беше стигнал до следващата двойка врати. Тръгна­ха по друг коридор, преминаха покрай други стаи от мезонета. Навън, от един балкон няколко етажа по-надолу, се извисяваше висока бяла мачта: кулата на една от вятърните турбини, които бе видяла от лимузината. Лъчите на залязващото слънце се от­разяваха в бързо въртящите се перки.

- Ето нещо друго, което не съм виждала на американските небостъргачи - посочи Уайлд и известно време наблюдава тур­бината.

- Генерират около десет процента от енергията, необходима за тази сграда - гордо заяви Такаши. - Бих поставил още, но за да го сторя, трябва да воювам с управниците на града. - Мъжът спря и се обърна към гостенката си. - Затова съм толкова заин­тересуван от земната енергия. Това, което получаваме от вятъ­ра и морските вълни е добро начало, но нуждите на света нарас­тват толкова бързо, че се нуждаем от още. За задоволяването на това потребление се налага да открием чиста енергия, иначе всички ще се изтровим. Ако земната сила може да бъде впрег­ната, това ще доведе до едно по-добро бъдеще за човечеството.

- По-добро, но и по-опасно.

- Всички енергийни източници са опасни, ако се използват погрешно. Точно затова трябва да се държат в правилните ръце.

Въпросът беше малко груб, но наложителен.

- Вашите ли?

- Не само моите, но и на онези, които търсят глобален мир и стабилност. - Мъжът тръгна отново. - Оттук.

Поведе я към просторна, осветена от мека светлина галерия, стените на която бяха приютили редица картини и гравюри от дърво. Нина не разпознаваше никоя от тях, но от стила и със­тоянието им прецени, че са дело на японски майстори отпреди поне две столетия, а някои бяха и по-стари. В другия край на стаята имаше нова двойка врати. Такаши направи знак на Коджима и секретарят натисна един бутон в стената. Вратите като че ли бяха от тъмен дъб, но звукът от тежкото им придвижване подсказа, че зад фасадата си те са направени от доста по-тежък и по-сигурен материал.