lovech - Hramat na bogovete

- От думите ти си правя заключението, че той не се шляе около някой басейн. Къде е?

- Имаме ли сделка?

Чейс обмисли нещата... кимна.

- Къде е Стайкс?

- Япония. По-точно в Токио. Но ще е трудно да го добли­жиш. Можем да те вкараме в сградата, където се намира, но оттам трябва да стигнеш до него сам.

- В коя сграда?

Скарбър допуши цигарата си.

- Седалището на „Такаши Индъстриз“.

6

Токио

Това беше първото посещение на Нина в Япония, тя гледа­ше с голям интерес огромния град през стъклото на лимузината, която я взе от летище Нарита. Като жител на Ню Йорк, жената беше свикнала с високите сгради, но тези в Токио се различаваха от онези у дома: покривите на някои от тях бяха много интересни, те приютяваха безброй ярки билбордове и рекламни плакати - приличаха на клипери 191, готови да отплават всеки момент през градското море.

Една сграда се открояваше от другите - не защото беше оки­чена с пана, а заради извисяващите се грациозно отгоре ѝ вя­търни турбини. Нина предположи, че има около петдесет етажа; не беше нищо особено според стандартите на Ню Йорк, но бе достатъчно висока, за да бъде в челните места за най-опасни при земетресения структури. Близо до върха се виждаше ос­ветеното лого на компанията. Буквата Т беше стилизирана, с летящи опашчици от японската калиграфия.

Същото лого се намираше и на писмото, което шофьорът на лимузината ѝ даде на летището, като преди това ѝ се поклони. В него имаше приветствия от Такаши Сейджи и извинение, че не бе дошъл да я посрещне лично. Индустриалецът я молеше смирено - точно така пишеше - да приеме поканата му да се видят в мезонета му.

За нейна огромна изненада се оказа, че жилището му се на­мира над корпоративните офиси на компанията. Явно Такаши беше толкова отдаден на работата си, че буквално спеше в ка­бинета си.

Небостъргачът се намираше навътре от улиците, беше огра­ден от просторна, добре поддържана морава. Нина знаеше, че недвижимата собственост в Япония е една от най-скъпите в све­та, така че подобно парче трева говореше достатъчно красно­речиво: да, можем да си го позволим. Жената беше направила кратко проучване по време на полета си и стигна до извода, че Пенроуз е прав, наистина компанията бе главна сила в Япония. Самият Такаши беше трета генерация бизнесмен и за четиресетте си години в бизнеса бе достигнал висоти, които преуспе­лите му предци дори не бяха сънували.

Лимузината спря пред един от входовете на сградата, шо­фьорът отвори вратата на Нина и пак се поклони, когато тя из­лезе. Там я чакаше млад японец в стилен италиански костюм, който се поклони дори повече от първия мъж и ѝ подаде ръка.

- Добър ден, доктор Уайлд - поздрави я той. В английския му се усещаше слаб акцент от Западното крайбрежие. - Казвам се Коджима Кеничи и съм секретар на Такаши сан 202. Надявам се да сте пътували добре.

- Да, благодаря ви. - Нина беше изключително приятно из­ненадана, когато пристигна на летище „Джей Еф Кей“ и разбра, че е била прехвърлена в първа класа, благодарение на Такаши.

- Радвам се да го чуя. Моля, последвайте ме. Не се тревоже­те за багажа си, ще бъдете закарана до хотела си след среща­та. - Последва още един поклон, след което влязоха през входа. Жената следваше секретаря по петите.

Коджима я поведе през мраморното фоайе към рецепцията, зад която Нина се изненада, че не стои човешко същество. Рецепционистката беше робот, проектиран да изглежда като мла­да и красива японка. Илюзията бе толкова убедителна, че Уайлд осъзна странния факт едва когато стигна до бюрото. Сдървените движения и стъклените очи на репликанта я накараха да се почувства неудобно. Роботът се обърна към нея и заговори на японски с висок, момичешки глас.

- Ъъ... какво трябва да направя? - обърна се въпросително към Коджима, който явно беше развеселен от нейното обър­кване.

Машината се поклони и заговори отново, този път с отчет­лив нисък глас:

- Извинете, мадам. Не знаех, че говорите английски. Бихте ли ми казали името си, моля?

- Нина Уайлд? - неубедително отговори жената.

Устата на робота се разтегна в усмивка.

- Благодаря ви! Господин Такаши ви очаква. Моля, вземе­те вашия пропуск и го носете през цялото време, докато сте в сградата. - Ръката посочи към малък прорез в мраморния плот, откъдето изскочи ламинирана карта с името на Нина и нейна фотография, която навярно, жената осъзна с безпокойство, беше направена преди няколко мига от камера в едно от очите на робота. Тя взе пропуска, който беше още топъл, и го закачи за сакото си. - Моля, насочете се към асансьор номер едно - каза човешкото подобие. - Пожелавам ви приятен ден.