lovech - Hramat na bogovete

Нина бързо се отдалечи от бюрото.

- Това беше... зловещо - констатира тя. - Няма ли, знаете, истински хора, които да вършат тази работа?

Коджима Кеничи се усмихна.

- „Такаши Индъстриз“ е световен лидер в роботиката. Един от най-добрите начини да тестваме нашите нови технологии е да ги пускаме на фронтовата линия, както се казва. Също така Такаши сан наема само най-добрите и най-умни специалисти - той смята, че да дадеш на такива хора прислужническа работа си е чиста загуба на потенциал.

- Аха - изхъмка уклончиво Уайлд и се зачуди как би реаги­рала Лола, ако някой наречеше работата ѝ „прислужническа“. Нина смяташе, че е най-добре да осигуриш на един човек рабо­та и заплата, вместо да изхарчиш бог знае колко много пари за построяването на чудат робот, който да върши същите задълже­ния, но тогава се усети, че навярно това беше една от причините тя да не е начело на мултимилиардерска компания. - Преди да се срещна с господин Такаши, трябва ли да знам нещо специал­но? Нямах много време да се запозная с японския етикет.

Стигнаха до асансьорите, единият от тях беше отделен от ос­таналите и охраняван от двама мъже в униформи, които, за огромно успокоение на Нина, бяха истински човешки същества, а не роботи.

- Не се безпокойте за това, доктор Уайлд - успокои я Ко­джима. - Вие сте почетна гостенка на Такаши сан. Ще трябва доста да се постараете, за да го обидите.

- Няма да давам всичко от себе си, обещавам. – Стигнаха до охранителите. Нина очакваше да проверят самоличността ѝ, но вместо това мъничка лазерна светлина затанцува за кратко върху баркода на пропуска ѝ. Липсата на аларми и сирени за­доволи двамата мъже и те ѝ позволиха да мине, като преди това ѝ се поклониха.

- Това е личният асансьор на Такаши сан - обясни Коджима. Вратите се отвориха и двамата влязоха в кабината. Въпреки ви­сочината на сградата, в нея имаше само три бутона. Секретарят натисна най-горния. - Обслужва единствено гаража, фоайето и мезонета. Но... - продължи мъжът, когато асансьорът започна да набира скорост, а стомахът на Нина се сви - ...Такаши-сан рядко го използва в последно време.

- Значи, е истина, че почти не напуска мезонета си? Защо?

- Не мога да говоря от негово име, но съм сигурен, че ще получите отговор на въпроса си, ако го попитате.

Това беше интересно, но Нина имаше много по-важни въпро­си за индустриалеца отшелник. Не след дълго асансьорът спря.

- Моля, последвайте ме - прикани я Коджима.

Стените във вестибюла на мезонета бяха декорирани със светли панели и контрастиращи им греди от тъмно дърво, подът беше лакиран и излъскан до съвършенство. Обстановката беше неприветлива и минималистична, но за създаването ѝ навярно бяха изхарчени изключително много пари. Прозорците от една­та страна разкриваха прострелия се залез; в далечината стърче­ше белият връх на вулкан Фуджи.

- Гледката е невероятна - каза Нина и се почувства леко за­маяна.

Минаха през няколко помещения, преди да стигнат до края на коридора. Коджима почука на двойна дъбова врата, почака няколко секунди, докато получи отговор от вътре, и я отвори. Отново се поклони и направи знак на докторката да влезе.

Стаята, в която се озоваха, беше широка колкото целия не­бостъргач, прозорците от трите страни осигуряваха панорамен изглед към града. Въпреки размера си тя беше слабо обзаведе­на, имаше повече саксийни растения, отколкото мебели. Основното в помещението бяха голямото бюро и елегантният стол пред него.

Такаши Сейджи се намираше на мястото си зад бюрото.

Фотографията, която Нина беше видяла на уебсайта на ком­панията, определено беше стара. Пред нея стоеше мъж на около седемдесет, с поне двайсет години повече от онзи на снимката. С изключение на сивите кичури над ушите Сейджи беше пле­шив, бръчки и торбички рамкираха очите му и ги правеха да изглеждат като малки сънени прорези. Въпреки това нямаше и следа от умора в погледа, който посрещна Уайлд. Домакинът се изправи и разкри леко прегърбена, но все още силна фигура.

Коджима съпроводи докторката до бюрото и каза нещо на Такаши на японски. Жената разпозна името си сред думите. Старецът не отговори, само се поклони толкова ниско, че Нина се притесни да не удари главата си в дървената повърхност. Из­прави се и заговори на японски, секретарят му превеждаше:

- Добре дошли в Япония, доктор Уайлд. Огромно удоволст­вие е за мен да сте ми гостенка.

- Благодаря ви, господин Такаши - отвърна жената. - И за мен е удоволствие да съм тук.