lovech - Hramat na bogovete

- Лично аз не вярвам в убежденията на двойка геноцидни лунатици - каза Пенроуз. АСН беше формирана по времето на експеримент с „чиста“ атлантска ДНК - целта бе от нея да се създаде вирус, който да е смъртоносен за всеки друг, освен за потомците на древната раса. Оттогава агенцията следеше никой да не експлоатира Атлантида - или кое да е археологическо от­критие - за подобни цели. - Предположението, че атлантите са държали ключа за използването на земната енергия... определе­но е обезпокоително. Напълно съм съгласен с решението ти да го приемеш като въпрос, свързан със сигурността. Ако в храма има още информация, трябва да я открием.

- Както и статуетките. И Стайкс.

- Ще говоря с Комисията по разузнаването към ООН и ще се опитам да убедя членовете ѝ да започнат ново издирване. Ще се обърна за помощ към Държавния департамент, ще напомня също на ЦРУ и Национална сигурност. - Пенроуз поклати гла­ва. - Всички тези хиляди агенти, милиарди долари, компютри, сателити... не могат да открият един-единствен човек.

Повече от един, помисли си Нина и погледна към снимката, на която бяха двамата с Еди.

Жената сподели със Себастиан и останалото, което знаеше, след което англичанинът си тръгна и я остави сама с мислите ѝ. Тя продължи с изучаването на файловете на Хейтър, но ако въобще имаше нещо друго относно статуетките, то беше скрито в Храма на Посейдон...

Телефонът иззвъня. Пак беше асистентката ѝ.

- Нина, търсят те по телефона.

- „Не безпокой“ все още е в сила, Лола - сприхаво ѝ отго­вори Уайлд.

- Знам, но смятам, че това е важно.

Нещо в тона на жената накара сърцето на Нина да подскочи. Еди! Може би беше накарал някой да ѝ се обади? Или пък сами­ят той щеше да е от другата страна на линията?

- Свържи ме!

Изчака нетърпеливо разговорът да бъде прехвърлен. Чу прищракване... глас.

Наистина беше Чейс. Но не този, който се надяваше да чуе. Отсреща бе Лари - бащата на Еди.

3

Мозамбик

Барът беше слабо осветен, но мъглата от дим, която се стелеше наоколо, го правеше още по-тъмен. По-голямата част от миазмата бе от цигарен дим, подкрепен от дъх на пури и тук-там от аромата на хашиш, носещ се от най-тъмните ъгли на помещението.

Еди хвърли неодобрителен поглед на един от тези посети­тели, потънали в сенките, докато той мачкаше фаса си. Димът от тютюн беше лош, но димът от наркотици - непоносим. Из­вади цигара от пакет „Марлборо“ и я лапна, преди да я запали, погледна изражението си в запалката „Зипо“. Отказа пушенето преди години, по време на краткотрайния си първи брак, но от стреса покрай преследването му и постоянното оглеждане зад гърба за приближаващата ръка на властта се беше върнал към лошия навик за пореден път.

Поклати глава и запали цигарата. Нина ще побеснее, ако разбере , помисли си Чейс и го налегна тъга. На надраната маса пред него стоеше клетъчен телефон, с който, само след няколко натискания на клавишите, можеше да говори с нея... но това не беше желателно. Всеки контакт със съпругата му - телефонът ѝ със сигурност се подслушваше - щеше да накара Интерпол да мисли, че тя е негова съучастничка, а не неволен свидетел на убийството.

От друга страна, последния път, когато се видяха в Перу... тя смяташе, че той е виновен. Дори не пожела да разговаря с него.

Налагаше се първо да докаже невинността си. За целта тряб­ваше да открие Стайкс. И да направи всичко необходимо, за да изтръгне истината от него - преди да му даде заслужената смърт.

Погледна часовника си. Струтър, както обикновено, закъс­няваше. Еди беше наясно, че намирането на контактите му и измъкването на информация от тях, особено за рисков субект като Стайкс, не бяха неща, които можеха да се свършат по гра­фик. По-рано днес кениецът беше казал, че има обещаваща сле­да, така че Чейс нямаше нищо против да почака.

Телефонът звънна. Струтър? Не, номерът на екрана беше британски. Само един човек в родината му знаеше как да се свърже с него. Въпреки това Еди бе предпазлив и лаконичен в отговора си:

- Да? - запуши с пръст другото си ухо, за да заглуши тене­киената музика, която се стелеше от един касетофон зад бара.

- Аз съм. - Еди разпозна гласа. Беше Питър Олдърли, офи­цер от МИ-6, външното разузнаване на Обединеното кралство. Питър не беше точно приятел - в интерес на истината, Чейс не го харесваше особено - но беше съюзник по неволя. Убий­ството на Мак ги бе събрало заедно, за да открият виновника за смъртта му. На погребението на техния другар Олдърли беше дал на Еди спортна преднина, за да може да се изплъзне от лон­донските власти; след това, от време на време, го държеше в течение докъде са стигнали от Интерпол с преследването му.