lovech - Hramat na bogovete

- Както желаете - съгласи се Стайкс. - В такъв случай, моля, последвайте ме... - Уордън вдигна куфара със стату­етките, а наемникът отиде при своите осмина подчинени в дъното на хеликоптера. - Всички се подгответе и тръгвайте. Помнете, доктор Уайлд ни трябва жива. Всеки друг, който се озове на пътя ви, е ваш. Освен Чейс. Той е за мен. - Алек­сандър мина покрай няколко парашута на стената и натисна един бутон. Широка рампа се спусна към земята. - Хайде, да действаме.

Първи по нея заслиза той, последваха го членовете на Групата - изглеждаха нелепо насред дивата природа, въпреки чис­то новите си туристически дрехи - последна беше София. На­емниците извадиха иззад редовете със седалки големи сакове, в които бяха оръжията им и друго оборудване, и тръгнаха след своя водач, двама от тях бутаха Лари помежду си.

С изваден пистолет Александър провери ленд роувъра и ус­танови, че е празен, след което огледа стръмния и пуст пейзаж. Не се виждаше жива душа наоколо.

Забеляза малка вдлъбнатина в камъните, които покриваха земята. Ако беше само една, нямаше да означава нищо, но до тази имаше още една и още една, и...

Следите от стъпки тръгваха от джипа и водеха към вулкана. Бяха два типа - едните малки, а другите по-големи.

София видя победоносната усмивка на Стайкс.

- Намери ли ги?

- Да - отвърна ѝ той и се провикна: - Оттук!

Тръгнаха нагоре по склона, Александър предвождаше глут­ницата като някаква хрътка.

* * *

Еди намери две обещаващи пролуки в метеорита, в които да сложи експлозивите си, и сега внимателно го обикаляше в тър­сене на трета. Ако бомбите удареха камъка по слабите му мес­та, комбинираната сила на взривовете им имаше шанс да изгори отцепилите се парчета.

Вероятността това да се случи беше доста малка. Затова трябваше да влезе в сила план Б, макар че и той имаше сериозен недостатък, за който Чейс можеше да се сети само като поглед­неше нагоре. Евентуалните похитители можеха да се спуснат с въжета през кратера. Като се имаха предвид ресурсите на Групата, ако намереха това място, бързо щяха да се сетят за тази опция.

Еди сериозно беше започнал да се притеснява, че при хората от тази организация не съществува понятието „ако“. Вече бяха пресметнали приблизителното местонахождение на метеорита на база данните, които получиха от Япония и Швейцария, а са­молетът, който видяха по-рано днес с Нина, определено беше техен разузнавач. Да се открие Храмът на боговете, беше въп­рос на пари, оборудване и човешка сила, а Групата разполагаше в изобилие и с трите.

Чейс разкара мрачните мисли, когато забеляза широка пук­натина в камъка, достатъчно дълбока, че да вкара цялата си ръка в нея. Трябваше да свърши работа.

Щеше да му отнеме няколко минути, за да монтира детонато­рите и да постави експлозивите. Хвърли поглед към издигащия се храм, помещението се освети от светкавицата на фотоапара­та на Нина, която снимаше на второто ниво.

- Трябваше да се сетя, че тя ще се запилее - изръмжа Чейс, преди да се провикне: - Хей! Ще съм готов след две минути. - Идвай тук!

Нина го чу и неохотно му махна с ръка в знак на съгласие. Имаше още толкова много за гледане - не само статуите пред­ставляваха такъв интерес за нея, но и стените, които бяха из­пълнени с атлантски текстове: разкази на строителите за тяхното пътешествие през Африка и как са успели да построят храма въпреки екстремните условия.

Никой нямаше да има възможността да научи тяхната ис­тория. Храмът се намираше във взривния обхват от петдесет метра, за който Олдърли беше споменал, така че като вдигнеха във въздуха метеорита, разлетелите се отломки щяха да смажат статуите и да унищожат древните записи зад тях. Уайлд щеше да е единственият човек на планетата, виждал отблизо тези скрити чудеса на изчезналата цивилизация.

Жената знаеше, че подобна жертва трябва да се направи. Щракна още една последна снимка на статуя, която смяташе, че е на Евпраксия, богинята на благополучието, и се насочи към тясното стълбище.

Нина се върна на терасата и видя, че Еди е легнал отгоре на метеорита и се опитва да заложи експлозива колкото се може по-навътре в него. Тя вдигна фотоапарата си отново нагоре към храма, искаше да направи възможно най-много снимки, като из­ползваше светлината, идваща от кратера...

Някакъв звук привлече вниманието ѝ. Тихо тътрене, все едно някой стъпваше по чакъл.

Приближи се до входа на тунела. Не се виждаше нищо дру­го освен мрак. Заслуша се за няколко секунди, но звукът не се повтори. Помисли си, че се е заблудила, че е бил само вятърът, който размества камъчетата по земята, обърна се, за да продъл­жи със снимките...