lovech - Hramat na bogovete

За щастие на Нина, огромният чук не беше паднал, все още висеше заплашително над стаята. Под него целият под бе покрит с отломки. Стената, която препречваше изхода, беше помете­на - както и всичко останало. Експлозията бе свалила мазилката от почти цялата зала, като по този начин беше унищожила зави­наги последните записки за експедицията от Атлантида... както и останките на хората, участвали в нея. Телата в погребалните ниши горяха, кокалите им пукаха като чупещи се клонки. Уайлд беше натъжена от цялото това опустошение. Снимките бяха малка утеха за загубата на подобно съкровище.

- Хей - побутна я Еди, като видя колко е намусена. - Това е само антрето, помниш ли? - Мъжът кимна към новооткрития проход. - Храмът на боговете е някъде там.

- Прав си - отвърна Нина и се стегна. Чейс се насочи към изхода. Съпругата му се извини тихичко на нищожните останки на Нанталас и нейните послушници, преди да го последва.

Дори силният порив на вятъра, който ги биеше в гърбовете, не можеше да промени факта, че колкото повече вървяха нап­ред, толкова повече температурата се повишаваше. Продължи­ха по късия тунел, докато пред тях не се появи нова светлина. В началото Еди си помисли, че е дневна, но цветът ѝ бе друг: беше прекалено оранжев.

Нина също забеляза това.

- Мислехме, че метеоритът се намира във вулкан. Май буквално се намира във вулкан.

Тунелът се разшири... и потвърди думите ѝ.

Озоваха се на голяма, подобна на купа тераса, вдадена във вътрешността на гърлото на вулкана. Високо над тях се вижда­ше кръг синьо небе, а оранжевата светлина се носеше отдолу. Вулканът беше все още активен, езеро от течна лава бълбукаше надълбоко в земните недра.

За момент вниманието на Нина беше привлечено от самата тераса. Дузина статуи заобикаляха центъра ѝ. Всичките бяха на митологични фигури, на богове. Жената разпозна Зевс, По- сейдон, Аполон, Атина, Хера и много други от олимпийските божества, най-могъщите от пантеона, който древните гърци и атлантите споделяха. Скулптурите бяха обърнати с лице навън, позите и израженията на лицата им бяха безмилостно предуп­реждение за всеки, който дръзнеше да посегне на пазения от тях обект, че ще съжалява за действията си.

Небесният камък. Метеоритът. Скалата, която беше донесла живота на Земята, а сега имаше потенциала да го промени - не чрез волята на боговете, а с помощта на човешката наука.

Еди се намръщи.

- Май не донесохме достатъчно експлозиви.

Камъкът не беше с размерите на диван или на кола, както се надяваха, а с тези на къща. На места беше заплашително назъбен, а на други гладък, вероятно там металът се беше разтапял. Като цяло представляваше голямо парче скала, около двайсет метра в най-дългата си част; от пода се поддаваше на десетина метра. Целият беше покрит с мръсен слой от пепел и сяра, наслагвай хилядолетия наред от изпаренията, издигащи се от бълбукащата лава под него. Статуите пазители бяха в подобно състояние.

Нина и Еди се приближиха до камъка. С отдръпването си от входа, поривът намаля; веднага се усетиха миризмата и жегата, които се носеха от дъното на вулкана. Огромното количество горещи газове се смесваха с нахлуващия в тунела чист въздух, още преди да достигнат до купоподобната тераса, като по този начин помещението оставаше незасегнато от най-опасните из­парения.

- Мамка му, тук вони - оплака се Чейс и се закашля. - Значи, това търсят всички?

- Да - отговори Нина. Приближи се още повече до камъка, изпъна ръка, за да го пипне, но размисли и я отдръпна.

- Какъв е проблемът?

- Като се има предвид какво се е случило последния път, когато Нанталас го е докоснала, смятам, че не е особено добра идея да го правя.

- Имаш право. - Еди погледна нагоре към статуята на Посейдон. Богът на океаните държеше вдигнат метален тризъбец, който беше готов да запрати към всеки натрапник. - А той си има тризъбец. Това ли е Храмът на боговете?

Нина се отдръпна от метеорита, обърна се към съпруга си... и замръзна изумена, когато за пръв път видя какво има зад гър­ба му.

- Не е - отвърна тя. - Ето това там е.

В скалата беше издълбана голяма зала, простираща се поч­ти по цялата ширина на терасата, вътре бе със стъпаловидна структура, достигаща до над трийсет метра височина. Сложната, макар и малко груба, архитектура носеше отличителните черти на атлантите. Нина забеляза, че на входа на тунела, от който бяха излезли преди малко, имаше две големи колони - от двете им страни имаше още статуи. Всяко следващо ниво на величествения храм също беше запълнено с безброй древни скулптури.