lovech - Hramat na bogovete

- О, да. Само онзи, който заслужава да влезе в Храма на боговете, може да премине през вратите. Всеки друг... който е писал това, май си е падал по размазванията.

- Не е ли това светилището?

- Това е просто преддверието му. Истинският храм е отвъд онази порта. - Жената посочи към вратите... любопитството й изведнъж надделя над страха й и тя закрачи към тях, за да ги разгледа по-отблизо.

- Хей, хей! - Еди я дръпна назад. - Размазване, не помниш ли?

- Няма да пипам нищо - раздразнена отвърна Уайлд. - Ос­вен това, ако не желаеха никой да не влиза в Храма на боговете, просто щяха да запушат тунела. Трябва да има път за навътре, иначе защо въобще биха слагали този тест.

- Какъв тест?

Нина посочи към орейхалковата плоча на едната врата. В нея ясно се виждаше вдлъбнатина в метала: отпечатък от длан.

- Мисля, че така разбираш дали заслужаваш да влезеш. Нищо няма да се случи, докато никой не пипа там. - Жената тръгна към вратите. - Предполагам. - Еди потръпна, когато съпругата му застана под чука... за щастие, той не помръдна. Последва я, но беше нащрек.

Нина разгледа внимателно металната плоча. Отпечатъкът от длан с разперени пръсти не беше голям; принадлежеше на жена. Може би на Нанталас? В средата ѝ имаше поставено нещо. Пар­ченце камък.

Пурпурен камък. Навярно част от метеорита, от който бяха направени и статуетките.

Уайлд се вторачи в него замислена. Защо някой би поставил материал, който може да провежда земна енергия на врата?

Отговорът беше повече от очевиден. Това бе ключалка, коя­то можеше да се отвори само с биологичен ключ. Човек, който беше способен да канализира енергията на планетата, щеше да е в състояние да отключи портата само с едно докосване до метала.

Някой като Нанталас.

Или като Нина.

- Знам какво е това място - започна Уайлд. - То е пресечна точка на енергийни линии - може би затова метеоритът е дошъл тук, защото е следвал именно тях. Ако докосна камъчето тук, то ще се зареди като статуетките и ще отключи вратите.

Еди не споделяше увереността ѝ.

- Представи си, че грешиш. Тогава чукът ще падне и ще се наложи да те изстъргвам от пода.

- Сигурна съм, че съм права. Но за всеки случай се отдръпни от тук. Вземи и това с теб. - Нина му подаде чантата с прови­зиите.

Чейс не се помръдна.

- Можем да взривим портата.

- Не знаем колко е дебела. Освен това какво ще правим, ако задействаме чука? Огромен е - няма да успеем да го махнем от входа и ще се наложи да използваме и другите експлозиви. Така няма да останат за разрушаването на метеорита. Еди, знам как­во правя. Това е единственият начин да влезем в храма.

Мъжът неохотно се отдръпна назад. Нина го дари с изпъл­нен с увереност поглед, след което се обърна към металната плоча. Вдигна ръка, изпъна пръсти и се подготви да притисне длан към вдлъбнатината в метала.

Бавно се приближи до нея, тъкмо щеше да го докосне...

- Недей! - провикна се Еди. Съпругата му замръзна. - Не пипай шибаното нещо! - Чейс прибяга до нея и я избута от вра­тата.

- Господи боже, Еди! - оплака се жената. - Какво има?

- Чукът не е капанът. Това е капанът! - Съпругът ѝ посочи към плочата.

- Какво искаш да кажеш?

- Замисълът да се построи всичко тук е било да се подси­гури, че никой никога няма да използва силата на метеорита отново, нали така?

- Да... - колебливо отвърна Нина, нямаше представа накъде бие Еди.

- Тогава защо биха сложили врата, която да се отваря само от хората, които могат да използват камъка? Все едно да пос­троиш банков трезор, който се отваря само ако носиш маска и чанта с надпис „плячка“ на нея! Последният човек, който биха искали да пуснат вътре, е този, който може да използва земната енергия. Някой като теб!

Уайлд мълча доста дълго време. След което каза:

- Еди?

- Аха?

- Аз съм идиотка.

Съпругът ѝ се ухили.

- Не ми се искаше да ти го казвам аз, но...

- Не, наистина. Аз. Съм. Пълна. Идиотка! Защо, по дяволи­те, не се сетих за това? О, боже мой! - плесна се с две ръце по челото жената. - Паднах право в капана. Ако не беше ти, вече щях да съм дебела само половин сантиметър.

- Погледни го от добрата му страна, щеше да успееш да се промъкнеш под вратата. - Докато казваше това, на Чейс му хрумна една мисъл, погледна към тунела и пак върна поглед на портата.

- Току-що ми спаси живота, Еди - продължи Нина. - Още веднъж, благодаря ти. Наясно си, че не те ценя достатъчно. Ко­гато се приберем вкъщи, можеш да направиш онова нещо, което обикновено... - Съпругът ѝ продължаваше да се взира във вра­тите. - Ало, здрасти - Уайлд размаха ръка пред лицето му. - Съпруга, точно тук, предлага безплатни перверзии.