lovech - Hramat na bogovete

- Боже - изуми се Чейс. - Там има нещо.

Част от хълма се беше свлякъл и една скала бе станала на трошляк. Под останките се подаваха камъни, които не бяха оформени от естествените сили на природата, а от човешка ръка - бяха с прави ъгли и гладки повърхности. Нина прибяга до тях.

- Построили са нещо на вулкана!

- Или вътре в него - последва я Еди и посочи нагоре.

На около трийсет метра височина се намираше тъмен отвор в скалата, навярно образуван от земетресение. Нина се поколе­ба, първо ѝ се искаше да разгледа камъните, но бързо размисли и се насочи към прохода. Тази експедиция не беше с археоло­гическа цел.

Разрушената зидария бе останала от постройка, която мар­кираше входа във вулкана, но почти кръглият тунел зад него изглеждаше естествен.

- Навярно е образуван от лавата - констатира жената.

- Какво представлява всичко това? - попита Чейс. Пътят им беше осеян с все повече и повече отломки. - Да не би някой да е построил антре тук, местенце за портиера или нещо подобно?

- Един ден ще станеш много известен археолог - ухили се насреща му Нина. - Не мисля обаче, че това е било антре. Виж как са разпръснати камъните - били са равномерно подредени така, че да закриват отвора. Тяхната роля не е била да маркират пътя, а да го блокират.

- Преди свлачищата да го разкрият отново.

- Така изглежда. - Стигнаха до прохода. Макар съвсем мал­ка част от барикадата да беше останала непокътната, Нина вед­нага разпозна атлантското влияние в архитектурата.

Еди надникна в тунела. Той беше над три метра и половина в диаметър, виеше се навътре в мрака като оставена от огромен червей диря. Мъжът вдиша дълбоко, за да потърси следи от сер­ни газове, но единственото, което усети, беше сухият въздух на пустинята.

Имаше чувството, че нещо не е както трябва, влезе вътре в тунела и отново вдиша. Пак нищо, но поне осъзна защо е така.

- Какво има? - попита Нина.

- Проходът се спуска надолу към вулкана, нали така? А вул­канът е все още активен, тъй като от върха му се издига пара.

- Аха?

- Тогава как въздухът бива засмукван навътре в тунела? - Чейс се върна до срутената стена, взе шепа трошляк в ръката си и го предложи на течението. Частиците не паднаха надолу, а се понесоха навътре към сенките на мрака.

Нина стори същото. Съпругът ѝ беше прав; определено се образуваше въздушен поток към вътрешността на прохода, който нямаше нищо общо със слабия повей навън. Уайлд не беше в състояние да даде логично обяснение за този феномен.

- Поне няма да се притесняваме, че ще се задушим, ако сле­зем там долу.

- Ако? - ухили ѝ се Еди насреща.

- Прав си, слизаме. Просто исках... така де... да запазя илю­зията, че имаш някакъв избор.

Усмивката на съпруга ѝ се разтегли още повече.

- Тя се изпари в момента, в който се ожених за теб.

- Хей!

Чейс ѝ намигна, след което стана по-сериозен.

- В чантата трябва да има фенери. Нека огледаме наоколо.

Нина намери две фенерчета, даде едното на съпруга си, а с другото освети пътя пред тях. Виещите се стени бяха набразде­ни и създаваха неприятното усещане, че се намират в гръдния кош на змия. Навътре тунелът променяше формата си, на места приличаше на капка, а на други на яйце, таванът се издигаше на два метра и половина в най-ниската си точка.

- Смяташ ли, че е безопасно?

Еди сложи пръст на челото си, все едно викаше на помощ своите психични способности.

- Чакай да се посъветвам с огромния си масив от знания за вулканите и да ти кажа... че си нямам абсолютно никаква пред­става. - Нина му се изплези и той се ухили отново. - Наоколо няма разтопена лава, което си е добро начало. Докато става те­чение и влиза въздух в тунела, ще можем да дишаме. Ако спре... Май трябваше да донесем едно канарче в клетка.

- Горкото птиченце. - Жената насочи лъча на фенерчето към един завой, там проходът се губеше от поглед. - Да вземем ли провизиите от колата?

Мъжът поклати глава.

- Най-важните са у теб, а бомбите са у мен. Ако ни потрябва нещо друго, винаги можем да се върнем за него.

- Нека се надяваме, че няма да ни потрябва.

- Смяташ, че метеоритът седи и ни чака там вътре?

- Би било чудесно, нали? - Нина се вторачи надолу в прохода.

Еди се приближи до нея и каза:

- Нека изясним нещо. Тази жрица, Нанталас, потапя Атлан­тида, когато издънва нещата със земната енергия, и камъкът из­лита като ракета. Тя убеждава краля да не я убива и използва статуетките, за да го намери.

- Точно така. Всичко се прави, за да не може някой някога да се опита да използва силата на боговете отново.