lovech - Hramat na bogovete

- Няма ли целувка? - попита Питър.

- Начукай си го - отговори му Чейс, но с усмивка. Офицерът от МИ-6 също се ухили и напусна кафенето. - В един момент си помислих, че никога няма да си отиде.

- О, я стига. Време е и ние да ставаме. - Чрез своите връзки Олдърли им беше уредил един очукан стар ленд роувър и про­визии.

Еди взе раницата с експлозивите и попита:

- Къде точно отиваме?

Изражението на Нина не вдъхваше увереност, когато му от­говори:

- Много добър въпрос.

* * *

Падината Афар не беше приятно място. Не само че пред­ставляваше най-ниската точка в Африка - над сто и петдесет метра под морското равнище, но също така бе донесла само нещастия за хората, имали смелостта да я посетят. Това беше едно от най-горещите и най-пусти места, една огромна пустиня, където оцеляваше само слаба растителност. В падината нямаше пътища, а освен няколкото изолирани села и номадски племена, липсваха и хора. В добавка към негостоприемството можеше да се спомене и самото естество на района - геологическото разместване на земните пластове благоприятстваше за образу­ването на верига от вулкани, както и на едно от малкото в света езера от лава.

Ленд роувърът се намираше на три часа ог Дубти и се дви­жеше на север. Тук дори малките села изглеждаха като метро- полиси. Горещата пустиня се простираше до безкрая под въл­нообразни небеса. Джипът разполагаше с GPS, но Нина и Еди не можеха да го използват поради една проста причина: нямаха представа накъде са тръгнали. Картата не им вършеше никаква работа.

Жената насочваше Чейс, който, докато шофираше, ѝ хвър­ляше изумени погледи. Автомобилът подскачаше по каменис­тия път.

- Сигурна ли си, че се движим в правилната посока?

Не за пръв път ѝ задаваше този въпрос.

- Не, не съм сигурна, Еди - отвърна му уморена Уайлд и отпи глътка от неприятно топлата си вода. - Просто следвам предчувствието си.

- Характерно за джедаите е да се доверяват на такива рабо­ти, аз бих се радвал на нещо по-конкретно.

- Както и аз, но няма такова. Трябва да се справим някак си.

- Поне можеш ли да ми обясниш в какво се състои това пред­чувствие?

- Не, Еди, не мога! - Нина събра мислите си и отпи нова глътка от бутилката, преди да завие капачката. - Извинявай. Не исках...

- Да, знам. - Чейс помълча за момент, след което заговори, нехарактерно за него, колебливо: - Има нещо... за което трябва да се извиня.

- Моля?

- Когато бяхме в Перу и разбрах за бабчето... обвинявах теб, че не успях да я видя за последно. Не биваше. Вината не беше твоя, така че съжалявам.

Нина сложи ръката си на рамото му.

- Всичко е наред. Знам какво ти беше тогава. Чувствах съ­щото, когато родителите ми умряха.

- Въпреки това не трябваше...

- Еди. - Жената го щипна по бузата. - Всичко е наред. На­истина.

На устните му разцъфна благодарствена усмивка.

- Благодаря ти.

Продължиха в мълчание. Чейс оглеждаше сухия терен нао­коло. Тази пустиня беше най-негостоприемното и празно мяс­то, на което някога бяха стъпвали.

- Това твое предчувствие - наруши тишината Еди, - ще ми се да знаех как действа.

- И на мен! - Нина кимна към забравеното от Бога простран­ство пред тях: - Наистина не мога да го опиша. Просто някак си знам, че метеоритът се намира в тази посока. Ако целият живот на Земята произлиза от него, то значи, той е свързан с всеки един от нас на генетично ниво. Въздействието на земната енергия очевидно е засилило сетивата ми.

- Мислех си, че тя ти действа само като държиш статуетки­те... и когато се намираш на места, където се пресичат енергий­ни линии.

- Аз също, но по-скоро говорим за остатъчно въздействие тук, за ехо. Като... - Нина не успя да намери правилните думи. - Все едно нещо ми гъделичка подсъзнанието, това е най-добрият начин, по който мога да го обясня. Камъкът се намира на този път. Някъде.

- Някаква идея колко ни остава до него?

- За жалост, предчувствието ми не е точно като GPS. Съжа­лявам.

Продължиха напред. Мина още един час. Еди погледна в да­лечината и присви очи... след което рязко се завъртя към нещо, което зърна с периферното си зрение.

- Какво има? - попита Нина.

- Ей там има самолет. - Слънцето се отразяваше в една мал­ка точка в небето на североизток.

Умората на Уайлд бързо беше изместена от безпокойство.

- Групата?

Чейс изсумтя.

- Откъде да знам? Нямам бионични очи. Разстоянието си е доста сериозно.

- Накъде се е насочил?

Еди спря джипа и се загледа в синята празнота.

- Сигурно е тръгнал към Джибути.