lovech - Hramat na bogovete

- Съгласни сме, че атлантите са били тук. Запушили са вхо­да, но някак си нещата не ми се връзват, това не е характерно за тях. Обитанията им винаги са пълни с капани, нали така?

Нина внезапно спря на едно място.

- Трябваше да ми напомниш, нали, не се сдържа?

- По-добре сега, отколкото когато към главата ти лети огром- на косачка.

Съвсем внимателно, като осветяваше с фенерчето си набраз­дените стени, пода и тавана, Нина продължи напред. Светли­ната от входа изчезна, когато поеха по един завой. Погълна ги пълен мрак, нарушаван единствено от лъчите на фенерите им.

- Не мисля, че атлантите, които са дошли тук, са разполагали с много време, за да поставят капани. Имали са други проблеми на главата.

- Бързали са да се приберат при семействата си, преди Ат­лантида да направи гъл-гъл-гъл.

- Да. Въпреки това са вложили доста усилия в запушването на входа - можели са просто да го затрупат с камъни, но вместо това са предпочели да изградят стена.

- Вярвали са, че метеоритът е бил изпратен от боговете. Може би са сметнали, че ако не построят подходяща преграда, ще ги разгневят - предположи Еди.

- Възхитена съм от теб! Точно това си помислих и аз. Кога ще се записваш за научна степен?

- Да речем, че никога. - Продължиха да се спускат надолу, Чейс облиза пръста си, за да провери дали до тях все още дос­тига въздух. Достигаше. - Построили са стена - дали са напра­вили и нещо друго тук долу?

Свиха по нов завой... и спряха на място, когато фенерчетата им осветиха намиращото се пред тях.

Очите на Нина се ококориха от изумление.

- Бих казала... да.

33

Виещият се тунел водеше до издълбана във вулканична- та скала зала, чиито архитекти бяха хора, а не разтопе­на лава. Помещението беше с кръгла форма, около девет метра в диаметър. Настрани от входа, в далечния край на ста­ята, се бяха изправили внушителна двойка каменни врати. На едната от тях беше закачена метална плоча, която проблясваше с червеникавозлатистия оттенък на орейхалка.

Не портата обаче накара Нина и Еди да замръзнат на място, а онова, което се намираше над нея.

Огромен чук.

Главата му представляваше голям каменен блок, над четири метра и половина дълъг, едната му страна следваше извивките на стената. Дръжката му беше дебела греда, която преминаваше през цялата стая - началото ѝ започваше от една пролука в ска­лата, която играеше ролята на ос. Целият масивен обект беше конструиран така, че да се стовари и да премаже всичко пред вратите с един-единствен удар.

- Все пак са имали време да направят капан - прошепна Нина, като че ли се страхуваше, че гласът й може да задейства чука. С фенерчето си освети останалата част от залата. Доня­къде стените бяха покрити с мазилка, а над нея имаше надпи­си: бяха на атлантски. В близост до входа се виждаха няколко ниши, в които се намираха прашни останки.

Трупове.

Жената се приближи до тях. Бяха здраво увити в парцали, само главите им бяха оставени навън. Празните очни кухини на черепите я гледаха злобно.

- Кои са тези? - попита Еди с отвращение.

Нина знаеше доетатъчно атлантеки език, за да разчете позна­тото име, грубо издялано в камъка над една от нишите.

- Тази тук е Нанталас!

Чейс насочи лъча на фенерчето към сбръчканата глава.

- Ха! Май наистина сте роднини. - Светлината разкри ня­колко оцелели кичура червена коса.

- Много забавно. - Нина не разпозна имената над другите тела, но разбра какво гласи един надпис наблизо. - Били са ней­ни послушници. Умрели са заедно с нея.

- Как?

- Отрова. Тук пише, че когато Храмът на боговете бил за­вършен, те отнели сами животите си, като по този начин искали да изкупят богохулството на Нанталас. Другите атланти, дошли с тях, зазидали тунела. - Жената четеше бързо текста. - Взели статуетките с тях - смятали да ги скрият в най-отдалечените аванпостове на империята, така че никой да не може да ги съ­бере отново.

- Замалко да успеят да изпълнят замисъла си - саркастично вметна Еди. - Защо просто не са строшили проклетиите?

- Поради същата причина, заради която не са унищожили метеорита. Смятали са, че са изпратени от боговете, и тяхното разрушение би разгневило Посейдон и компания. Като се заго­ворихме по темата... - Нина изчете внимателно една определена секция и погледна нагоре към чука. - Бях права, когато нарекох вулкана ковачницата на Хефест. Построили са това чудо, за да почетат именно него, искали са символът му да пази камъка.

- Значи, е капан, така ли?