lovech - Hramat na bogovete

- Боже! - възхити се Еди. - Или по скоро, божества! Колко са?

- Всичките - отвърна му Нина. Олимпийците бяха „голямата работа“ от митологията на изгубената цивилизация, но същест­вуваха още стотици по-малки божества, всяко от които беше почетено на това място. Вероятно владетелите на Атлантида не могли да преценят точно кои богове са разгневили със своето необмислено използване на силата на небесния камък, така че се бяха опитали да умилостивят всеки един от тях.

- Адски съм впечатлен. Как, по дяволите, са успели да съз­дадат всичко това?

- Навярно експедицията на Нанталас е била по-голяма, от­колкото смятахме. Атлантида е била най-великата империя, която светът ще види дори и в следващите няколко хиляди го­дини, така че са разполагали с огромни ресурси. - Нина отно­во вдигна фотоапарата си и започна да прави снимки на храма. През лещата видя стълби зад статуите, които свързваха нивата в залата.

- Нямаме време за това - прекъсна я Еди, постави раницата на пода и извади от нея експлозивите и детонаторите. - Наме­рихме каквото търсихме, така че да взривяваме.

- Това е единственото време, което имам - възпротиви се съпругата му. - Видя какво стори експлозивът с външната стая - не остана нищо от нея. Когато взривим метеорита, ще потрошим целия храм. Тъй като не мога да променя това, поне ще се опитам да го снимам.

Чейс се съгласи неохотно.

- Свършвай по-бързо тогава. - Провери останалите детона­тори и заобиколи камъка. Като се върна на изходната си пози­ция, беше посърнал. - Нали се сещаш, че ти казах, че нямаме достатъчно експлозиви?

- Да?

- Наистина нямаме. Помниш ли какво ни каза онзи геолог, Белфрайър, за статуетките, преди да отидем в Южна Америка? Че метеоритът, от който са изсечени, е съдържал голямо количество метал - и това го е направило много, ама наистина много здрав. Няма как тези експлозиви да го унищожат. Най-доброто, което мо­жем да очакваме, е да го разделят на по-малки части, които пак ще са прекалено големи, за да успеем да ги избутаме в лавата долу. - Еди погледна отново към входа. - Имаме нужда от план Б.

- Какъв точно ще е той?

- Както винаги - ще взривим нещо.

- Нали това беше план А!

Чейс се ухили, взе един експлозив и един детонатор и се на­сочи към тунела.

- Прави си снимките, но като се върна, слагаме бомбите на камъка и изчезваме от тук.

- Накъде си се запътил?

- Да се уверя, че никой няма да мине през този тунел, когато си тръгнем. - Еди се изгуби в прохода и остави Нина сама с атлантските богове. Тя направи снимки на целия храм, след което насочи вниманието си към статуите около метеорита. Каквото и да правеше съпругът ѝ, му беше отнело много време, защото още не се бе върнал. Обмисли отново да огледа храма, но при­родните забележителности в помещението спечелиха интереса ѝ и тя се изкачи до ръба на терасата.

Колкото повече се приближаваше до него, толкова повече се усилваше жегата. Ставаше ѝ все по-трудно да диша. Закашля се, но въпреки това извървя последните няколко метра и погледна надолу.

Имаше усещането, че гледа право към Ада. Каналът на вулка­на продължаваше на десетки метри надолу, изгарящото му чер­вено око се взираше заплашително в нея. Лавата се движеше и образуваше врящо езеро, извиращо от магмената камера. Темпе­ратурата беше толкова висока, че Нина успя да я изтрае само за няколко секунди, но те ѝ бяха достатъчни, за да огледа добре вът­решността на вулкана. Дори и в това си слабо ниво на активност той беше достатъчно плашещ; жената се опита да си представи какво ли е било, когато Нанталас неволно отприщила цялата яр­ост на земята под Атлантида. Самата мисъл беше ужасяваща.

Уайлд бе способна да донесе подобно бедствие и това я без­покоеше изключително много. Колкото по-скоро метеоритът бъдеше унищожен, а с него и шансът на Групата да използва неговия деструктивен потенциал, толкова по-добре.

Мисълта за тази организация я накара да погледне към вхо­да, през който най-накрая се появи Еди. Като го видя, Нина се върна до доста по-хладния център на купоподобната тераса, кашляше от горещите изпарения.

- Приключи ли?

Съпругът ѝ кимна и каза:

- Ще ти покажа какво сътворих, като си тръгваме. Готова ли си със снимките?

- Да, но бих искала да направя няколко на храма в едър план. Искаш ли да ти помогна с експлозивите?

- Ще се оправя някак си. Върви и снимай още малко.

- Жалко е, че моите фотографии ще бъдат единственото, което ще остане от това място - мрачно заключи Нина. - Колко време имам?