Кийра Кас: И заживели щастливо

Когато дойде на масата, отново се разсмях.

– Взехте ли си достатъчно? – пошегувах се.

– Обичам ягодови тарталети – защити се той. Сигурно беше струпал около пет в чинията си. – Е, значи, сте Четворка. И с какво се занимавате? – Той отряза парче от първия си десерт и задъвка.

– Със селскостопанска работа – отвърнах аз, заигравайки се с един от бонбоните.

– Тоест притежавате ферма?

– Нещо такова.

Той остави вилицата си и впери поглед в мен.

– Дядо ми имаше плантация за добив на кафе. Завеща я на чичо ми, тъй като той е най-големият му син, а ние с татко, мама, брат ми и сестрите ми я обработваме – обясних аз.

Той се умълча за момент.

– И... какво точно правите?

Пуснах бонбона в чинията си и прибрах ръце в скута си.

– Главно бера плодовете. И помагам с изпичането на зърната във фабриката ни.

Той мълчеше.

– Някога плантацията е била уединена в планината, но в наши дни покрай нея минават доста пътища. Което улеснява транспортирането на готовия продукт, но пък увеличава смога. Със семейството ми живеем в...

– Спрете.

Забих поглед в скута си. Не можех да променя поминъка си.

– Вие сте Четворка, но вършите работата на Седмица? – попита тихо той.

Кимнах.

– Споменавали ли сте го пред някого?

Замислих се за разговорите ми с другите момичета. Обикновено им позволявах да говорят за себе си. Бях им разказвала за семейството си и обичах да коментираме някои от телевизионните предавания, които гледахме, но като че ли никога не им бях споменавала какво работя.

– Не, не мисля.

Той вдигна поглед към тавана, после го върна към мен.

– Няма да казвате на никого с какво се занимавате. Ако някой попита, семейството ви притежава кафена плантация и вие помагате с управлението ù. Говорете, без да конкретизирате, и никога не издавайте, че се занимавате с ръчен труд. Разбрахте ли?

– Да, Ваше Височество.

Той задържа погледа си върху мен за момент, сякаш за да подчертае заповедта си. Но и тя ми беше достатъчна. Никога не бих си позволила да пренебрегна негово нареждане.

Принцът продължи да яде, набождайки десертите си малко по-агресивно отпреди. Аз бях твърде притеснена, за да докосна храната.

– Засегнах ли ви по някакъв начин, Ваше Височество?

Той се поизправи и килна глава настрани.

– Защо, за бога, бихте си помислили такова нещо?

– Струвате ми се... ядосан.

– Момичетата са толкова глупави – измърмори той под носа си. – Не, не сте ме засегнали. Харесвам ви. Защо смятате, че ви поканих тук?

– За да ме сравните с Двойките и Тройките и да затвърди решението си да ме изпратите вкъщи. – Не бях имала намерение да изричам толкова много. Имах чувството, че най-големите ми тревоги водеха борба за територия в главата ми и едната от тях най-сетне беше прогонена. Отново сведох поглед.

– Амбърли – пророни той. Погледнах го изпод миглите си. На лицето му се появи половинчата усмивка и той протегна ръка през масата. Съвсем предпазливо, сякаш този момент можеше да се спука като балон при допира на грубата ми кожа, сложих ръка в неговата. – Няма да те изпратя вкъщи. Не и днес.

Очите ми се навлажниха, но успях да преглътна сълзите.

– Намирам се в много деликатна ситуация – обясни той. – Просто опитвам да се запозная с положителните и отрицателните характеристики на вариантите, които имам пред себе си.

– И това, че върша работа на Седмица, е от отрицателните, предполагам?

– Абсолютно – отвърна той, но без всякаква злонамереност в тона си. – Затова трябва да си остане между нас. – Кимнах леко. – Имате ли други тайни, които искате да споделите с мен?

Той отдръпна ръката си бавно и отново започна да реже десерта си. Постарах се да направя същото.

– Е, вече знаете, че от време на време ми прилошава.

Той се замисли.

– Да. А каква е причината по-точно?

– Не знам. Винаги съм имала главоболия и понякога изпитвам умора. Условията на живот в Хондурагуа не са особено благоприятни.

Той кимна.

– Утре след закуска, вместо да отидете в Дамския салон, ще се явите в медицинското крило. Държа доктор Мишън да ви прегледа. Сигурен съм, че ще ви помогне.

– Разбира се. – Най-сетне успях да отхапя от сладкиша пред себе си и беше толкова вкусен, че ми се прииска да въздъхна от блаженство. Вкъщи рядко имахме десерти.

– Имате братя и сестри, нали?

– Да, един по-голям брат и две по-големи сестри.

Той направи гримаса.

– Явно у вас е... пренаселено.

Засмях се.

– Понякога. С Адел спим в едно легло. Тя е с две години по-голяма от мен. Толкова ми е странно да спя без нея, че понякога струпвам няколко възглавници до себе си, за да се самозалъгвам, че е с мен.