Кийра Кас - И заживели щастливо

Кимнах.

– И на мен така ми се струва.

– Чакайте, чакайте, чакайте! – викна ентусиазирано Емон и се спусна към кутията с бижута. Поразрови се в нея, очевидно търсеше нещо определено. Накрая извади колие с големи, блестящи червени камъни. Не го бях слагала нито веднъж; струваше ми се твърде дръзко.

Вдигнах косата си, тъй като очаквах да го закачи на шията ми, но тя имаше друга идея – закрепи го внимателно върху главата ми. Беше толкова масивно и богато украсено, че приличаше на корона.

Всичките ми прислужнички вдишаха рязко от възторг, а аз спрях да дишам.

Толкова години си бях представяла принц Кларксън като мой съпруг, но никога не го бях възприемала като момчето, което можеше да ме превърне в принцеса. За пръв път осъзнах, че исках и това. Нямах нито полезни връзки, нито купища пари, но имах чувството, че тази роля не само щеше да ми пасне, но и да ми се отдава. Винаги бях вярвала, че ще съм идеалният избор за Кларксън, но може би бях идеалният избор и за монархията.

Вгледах се в огледалото и освен „Шрийв“ след името ми, си представих и „принцеса“ пред него. В този момент пожелах и него, и короната – всичко докрай – повече отвсякога.

Трета глава

На сутринта помолих Марта да ми намери панделка за глава, украсена с бижута, и оставих косата си пусната. Едва дочаках закуската от вълнение. Чувствах се много красива и нямах търпение Кларксън да ме види.

Ако се бях сетила, можеше да отида в трапезарията по-рано; за жалост обаче, влязох заедно с няколко други момичета, напълно пропускайки шанса си да привлека вниманието на Кларксън. Стрелвах поглед към кралската маса на всеки няколко секунди, но принцът беше съсредоточен върху закуската си, режеше старателно гофретите и шунката си и от време на време поглеждаше към документите до себе си. Баща му главно пиеше кафе и хапваше по малко, когато откъснеше поглед от четивото си. Предполагах, че и двамата преглеждат един и същи текст, а и щом денят им започваше толкова рано, навярно щеше да е много натоварен. Кралицата я нямаше и макар никой да не произнесе на глас думата „махмурлук“, направо ехтеше от мислите на всички в трапезарията.

След края на закуската Кларксън излезе заедно с краля и двамата се отправиха към работните си места, откъдето управляваха страната ни.

Въздъхнах. Вечерта може би.

Днес в Дамския салон беше тихо. Вече се бяхме опознали една друга и бяхме свикнали да прекарваме времето си заедно. Аз седях при Маделин и Бианка както винаги. Бианка беше от един от съседните окръзи на Хондурагуа и двете се бяхме запознали в самолета. Стаята на Маделин беше до моята и прислужничката ù беше почукала на вратата ми още първия ден, за да поиска конци от моите прислужнички. След около половин час Маделин дойде да ни благодари и оттогава се бяхме сближили.

Дамският салон беше място за формиране на кръгове още от самото начало. Бяхме свикнали да се делим на групи в нормалния живот – Тройките тук, Петиците там, – така че може би беше напълно естествено същото да се случи и в двореца. И макар да не се деляхме само по отношение на кастите си, ми се искаше да не го правим изобщо. Нали всички бяхме равни тук, поне до края на играта? Нали преживявахме едни и същи емоции и тревоги?

Макар че точно в момента не преживявахме абсолютно нищо. Направо ми се искаше да се случи нещо, за да има поне за какво да си говорим.

– Някакви новини от дома? – попитах, мъчейки се да подхвана някакъв разговор.

Бианка вдигна поглед.

– Вчера ми писа мама и каза, че Хендли се била сгодила. Можеш ли да повярваш? Все пак напусна двореца само преди седмица?

Маделин наостри уши.

– От коя каста е годеникът ù? По-висока ли е от нейната?

– О, да! – засия от вълнение Бианка. – Двойка е! Това ми дава надежда. Преди бях Тройка, но мисълта, че мога да се омъжа за актьор вместо за някой скучен доктор, ми харесва.

Маделин се изкиска и кимна утвърдително.

Аз обаче бях по-сдържана в реакцията си.

– Познавала ли го е преди да дойде в двореца?

Бианка килна глава на една страна, сякаш бях задала нелеп въпрос.

– Едва ли. Все пак тя е била Петица, а той е Двойка.

– Е, май каза, че семейството ù били музиканти, така че може да е изнасяла представление пред него – отбеляза Маделин.

– Възможно е – съгласи се Бианка. – Значи, може да са се познавали отпреди това.

– Хм – измънках аз.

– Да не завиждаш? – попита Бианка.

Усмихнах се.

– Не. Щом Хендли е щастлива, се радвам за нея. Просто е малко странно да се омъжиш за непознат човек.