Кийра Кас: И заживели щастливо

– Току-що закусихме – отговори той вместо мен.

– Лошо ли ви е?

– Не. Тоест да. Искам да кажа, че не е нищо страшно. – Надявах се, че ако изкарах случката маловажна, все пак щях да успея да участвам в играта на крокет.

По лицето ù се изписа строго, но и състрадателно изражение.

– Не ми се струва така, все пак ви донесоха дотук.

– Случва ми се постоянно – изстрелях смутено аз.

– Как така? – попита сестрата.

Не бях имала намерение да си признавам. Въздъхнах, умувайки как да ù го обясня. При всички случаи принцът щеше да разбере как ми се е отразил животът в Хондурагуа.

– Често ме боли главата. И понякога ми причернява. – Преглътнах, чудейки се какво ли мислеше принцът за мен. – Вкъщи си лягам с часове преди брат ми и сестрите ми и така се справям през работните дни. Тук почти не успявам да си набавя нужната почивка.

– Ммм... хммм. Нещо друго освен главоболията и умората?

– Не, госпожо.

Кларксън се размърда до мен. Надявах се да не чува как бумти сърцето ми.

– Откога имате този проблем?

Свих рамене.

– От няколко години, може би повече. Вече съм свикнала.

Сестрата изглеждаше притеснена.

– Има ли подобни оплаквания в семейството ви?

Замислих се, преди да отговоря.

– Не бих казала. Макар че понякога носът на сестра ми кърви.

– На какво се дължи това? Може би просто семейството ви е болнаво? – попита Кларксън с лека нотка на отвращение в гласа си.

– Не – отвърнах аз. Исках да се защитя, но в същото време се срамувах да му призная причината. – Живея в Хондурагуа.

Той вдигна вежди разбиращо.

– О.

За никого не беше тайна колко замърсени бяха най-южните окръзи на Илеа. Въздухът беше негоден. Водата беше негодна. Имаше толкова много уродливи деца, безплодни жени и преждевременни смъртни случаи. Когато бунтовниците минаваха през окръга ни, оставяха след себе си следа от графити, питащи защо кралят не предприема нищо по въпроса. Беше същинско чудо, че цялото ми семейство не страдаше като мен. И че не бях още по-зле.

Поех си дълбока глътка въздух. Какво правех тук, за бога? В седмиците преди Избора бях изградила вълшебна приказка в главата си. Но мечтите и фантазиите нямаше да ме направят достойна за мъж като Кларксън.

Извърнах поглед; не исках да вижда сълзите ми.

– Ще ме оставите ли, ако обичате?

Последваха няколко секунди на мълчание, после чух отдалечаващите му се стъпки. Веднага щом се загубиха, избухнах в сълзи.

– Недей така, миличка, всичко е наред – опита да ме утеши сестрата. Бях толкова съкрушена, че я прегърнах, както прегръщах майка си. – Подложена си на голям стрес и принц Кларксън го разбира. Ще помоля доктора да ти изпише нещо за главоболието и ще се оправиш.

– Влюбена съм в него от седемгодишна. Всяка година му честитях рождения ден с лице, заровено във възглавницата, за да не се смее сестра ми, че го помня. Когато започнах да уча краснопис, се упражнявах, пишейки имената ни едно до друго... а при първия ни разговор той ме пита дали не съм болнава. – Замълчах, колкото да простена. – Не съм достойна за него.

Сестрата не се опита да оспорва думите ми. Просто ме остави да си поплача, въпреки че размазвах грима си по униформата ù.

Толкова ме беше срам. Кларксън винаги щеше да ме възприема като съсипаното момиче, което го беше отпратило. Бях сигурна, че шансът ми да спечеля сърцето му беше отлетял. Нима имаше нужда от развалина като мен?

Втора глава

Оказа се, че в една игра на крокет могат да участват само шестима играчи, което ме устройваше. Гледах отстрани, опитвайки се да разбера правилата, за да съм подготвена, дойдеше ли ми редът. Само дето имах чувството, че ще се отегчим от играта и ще я прекратим, преди всички да сме се изредили.

– Боже, вижте му ръцете – въздъхна Морийн. Не говореше на мен, но въпреки това вдигнах поглед. Кларксън беше съблякъл сакото си и беше навил ръкавите на ризата си. Изглеждаше много, много добре.

– Как ли да го накарам да ги увие около мен? – пошегува се Кели. – В игра на крокет не мога да се преструвам на ранена.

Момичетата покрай нея се засмяха и Кларксън погледна към тях с лека усмивка на устните. Винаги беше такава – само следа от усмивка. Като се замислех, никога не го бях чувала да се смее. Да, от време на време се подсмихваше, но не се беше случвало да е толкова щастлив, че да избухне в необуздан смях.

Но и сянката от усмивка на лицето му беше достатъчна да ме парализира. Нямах нужда да виждам повече.

Отборите се придвижваха напред-назад по игралното поле и когато принцът застана до мен, близостта му ме вцепени. Докато едно от момичетата удряше топката доста ловко, той стрелна очи към мен, без да помръдва главата си. Погледите ни се срещнаха и той побърза да върне вниманието си към играта. Няколко от момичетата избухнаха в радостни възгласи, а той използва момента, за да се приближи до мен.