Кийра Кас: И заживели щастливо

През изминалите две седмици бях установила, че не се усмихва често. Като че ли се страхуваше, че някой би го укорил, ако проявеше чувство за хумор. Но, бога ми, как се озаряваха очите му, когато си позволеше някоя усмивка. Тъмноруса коса, светлосини очи, мъжествено поведение... беше съвършен.

За жалост обаче, аз не бях. И все пак трябваше да има някакъв начин да привлека вниманието му.

Скъпа Адел,

Задържах химикалката във въздуха за момент, съзнавайки колко безсмислено беше това. Въпреки това трябваше да опитам.

Започвам да свиквам с живота в двореца. Тук е много красиво. Всъщност е много повече от красиво, но просто не намирам подходящите думи да го опиша. Топлината в Анджелис е по-различна от тази вкъщи, но и за нея не знам как да ти разкажа. А колко хубаво би било, ако можеше да почувстваш и видиш, и усетиш аромата на всичко сама за себе си! Повярвай ми, има много и за... помирисване.

Що се отнася до самата игра, още не съм прекарала и една секунда насаме с принца.

Главата ми пулсираше. Затворих очи, вдишвайки бавно. Наредих си да се съсредоточа.

Несъмнено си видяла по телевизията, че принц Кларксън вече елиминира осем момичета, всичките Четворки и Петици, както и една Шестица. Освен мен остана още една Четворка, както и няколко Тройки. Питам се дали не е длъжен да избере Двойка. Би било напълно логично, но все пак ме боли сърцето, като си го помисля.

Би ли ми направила една услуга? Ще попиташ ли мама и татко дали в семейството ни няма някой братовчед например, който да е от по-горна каста? Трябваше да се поинтересувам, преди да замина за двореца. Струва ми се, че подобна информация би ми била от голяма полза.

Пак започваше да ме обзема гаденето, което понякога придружаваше главоболията ми.

Трябва да вървя. Случват се доста неща. Ще ти пиша скоро.

С безкрайна любов,

Амбърли

Прималяваше ми. Сгънах писмото и го затворих във вече адресирания пощенски плик. Разтрих отново слепоочията си с надеждата, че лекият натиск ще ми донесе поне малко облекчение, макар и никога да не се случваше.

– Добре ли си, Амбърли? – загрижи се Даника.

– О, да – излъгах аз. – Сигурно просто съм уморена. Май ще се поразходя. За да пораздвижа кръвта си.

Усмихнах се на Даника и Маделин и напуснах Дамския салон, отправяйки се към банята. Малко студена вода щеше да съсипе грима ми, но поне щеше да ме освежи. Преди да стигна до банята обаче, главата ми отново се замая. Седнах на едно от диванчетата, подредени по продължение на коридора, и облегнах глава на стената, опитвайки да се отпусна.

Не можех да си го обясня. Всеки знаеше, че въздухът и водата в южните части на Илеа са лоши. Дори Двойките от тези райони понякога имаха проблеми със здравето. Но не би ли трябвало бягството на по-чисто място, с по-добра храна и дворцово обслужване да помага?

Ако това продължаваше, щях да пропусна всяка възможност да направя впечатление на принц Кларксън. Ами ако не се оправех до играта на крокет този следобед? Усещах как мечтите ми се процеждат през пръстите ми. Май беше най-добре да се примиря със загубата още отсега. Така нямаше да ме заболи толкова.

– Какво правите?

Вдигнах глава от стената и отворих очи. Принц Кларксън стоеше над мен.

– Нищо, Ваше Височество.

– Да не би да ви е зле?

– Не, разбира се, че не – отрекох аз, изправяйки се на крака. Което се оказа грешка. Коленете ми поддадоха и се свлякох на пода.

– Госпожице? – каза той, спускайки се към мен.

– Съжалявам – прошепнах аз. – Това е унизително.

Той ме вдигна на ръце.

– Затворете очи, ако ви се вие свят. Отиваме в медицинското крило.

Каква интересна история щях да разказвам на децата си един ден: веднъж кралят ме пренесе на ръце през двореца, сякаш тежах колкото перце. Харесваше ми тук, в обятията му. Винаги се бях питала какво ли би било чувството.

– О, боже! – извика някой. Отворих очи и видях една медицинска сестра.

– Май припадна – каза Кларксън. – Не мисля, че се е наранила.

– Оставете я тук, ако обичате, Ваше Височество.

Принц Кларксън ме сложи на едно от леглата, измъквайки внимателно ръцете си изпод мен. Надявах се да вижда благодарността в очите ми.

Предполагах, че ще си тръгне веднага, но той се задържа, докато сестрата измерваше пулса ми.

– Хранили ли сте днес, скъпа? Пиете ли достатъчно вода?