Ханс Андерсен: Щастливо семейство

Най-големият зелен лист по нашите места е несъмнено листът на репея: ако го сложим отпред на тялото си, той ще бъде като престилка, поставим ли го пък на главата си, когато вали дъжд, ето ти същински чадър — толкова голям е той! Репеят никога не расте сам: дето има един, там непременно растат и много други — просто великолепие! И цялото това великолепие служи за храна на охлювите — на големите бели охлюви, от които хората в старо време са готвили фрикасе и са казвали при яденето: — Ах, колко е вкусно!

И наистина те си въобразявали, че туй е ужасно вкусно. И понеже охлювите се хранеха с репей, затова и хората сееха репея.

Имаше един стар рицарски чифлик, където вече не ядяха бели охлюви. Те почти всички бяха измрели, но репеят беше останал. Той продължаваше да си расте и лека-полека покри всички пътечки и лехи.

Да се тури край на неговото размножаване беше невъзможно, така че най-сетне се образува същинска гора от репей. Само тук-там се мяркаха още по някоя ябълка или слива и ако не бяха и те, никой не би помислил, че това е било градина. Всичко наоколо беше покрито с репей и тук именно доживяваха дните си последните два стари бели охлюва.

Те сами не знаеха на колко са години, ала помнеха много добре, че някога бяха много повече, че произхождат от другоземен род и че за тях и за техните роднини беше насадена цялата тая гора. Старите охлюви не бяха излизали нито веднъж из своята гора, но знаеха, че освен нея на света съществува и друго нещо, което се нарича господарски замък. Там варяха охлювите, докато те станат съвсем черни, а след това ги слагаха в сребърно блюдо. Какво ставаше после, те не знаеха. Те също тъй не знаеха и дори не можеха да си представят какво значи да бъдеш сварен и да лежиш в сребърно блюдо. Във всеки случай то трябва да беше нещо много хубаво и главното — много благородно! И нито майският бръмбар, нито жабата, нито дъждовният червей, които охлювите разпитваха за това, можеха да им дадат някакъв отговор: досега никой от техния род не бе сваряван и не бе лежал в сребърно блюдо.

Старите бели охлюви бяха най-знатните същества в света това те знаеха много добре. Гората съществуваше само заради тях, а и господарският замък бе направен само за да бъдат те варени в него и да лежат в сребърно блюдо.

Живееха си охлювите тихо, спокойно и твърде щастливо и понеже нямаха деца, взеха си едно мъничко, просто охлювче, което възпитаваха като свое дете. Това тяхно хранениче не растеше, защото беше от обикновена, проста порода, ала на старите, особено на старата охлювица, се струваше, че то се уголемява, и затова тя постоянно молеше бащата да попипне черупката на малкото, ако очите му не виждат добре. И бащата пипаше и се съгласяваше с майката.

Веднъж валеше силен дъжд.

— Чуваш ли го как плющи по листата на репея! — каза старият охлюв. — Бум-бум-бум! Тра-та-та!

— Ето започна и да капе! — рече охлювицата. — Ето и по стълбата потече. Ще видиш колко влажно ще стане тук. Как се радвам, че ние и синчето ни си имаме такива хубави къщички. Трябва да си признаем, че за нас са се погрижили повече, отколкото за другите същества; сега се вижда, че ние сме първи в света. Още от самото си раждане ние живеем в собствени къщи, релейната гора е посадена само за нас. Ах, как ми се иска да зная колко далеч се простира тя и какво има зад нея!

— Нищо! — каза старият охлюв. — По-добре оттук никъде не може да бъде. Аз поне не желая нищо по-хубаво.

— Разбира се! — извика охлювицата. — Но на мен все пак ми се иска да попадна в господарския замък, за да бъда сварена и сложена в сребърно блюдо. Тъй е било с всички наши прадеди и в това, повярвай ми, трябва да има нещо особено.

— Може би господарският замък е разрушен отдавна — рече охлювът. — Или пък е обрасъл с репей, та хората не могат да излязат оттам. Пък и защо ли ще бързаме? Но ти вечно бързаш и малкият започна вече да ти подражава. Ето от три дена насам той се катери непрекъснато по стъблото. Просто свят ми се завива, като го погледна.

— Хайде сега, не го навиквай! — каза охлювицата. — Той пълзи внимателно. Той навярно ще ни достави много радости: пък и за какво ли живеем ние, старците, ако не за него? Но ти мислил ли си отде ще му вземем жена? Дали там, по-нататък в гората, няма още някой от нашия род?

— Черни охлюви без къщи има, разбира се — каза бащата. — Но те са ужасно прост народ, макар че имат голямо мнение за себе си. Тая работа впрочем можем да поръчаме на мравките: те постоянно тичат насам-натам, като че имат кой знае каква работа; те навярно знаят къде може да се намери жена за нашия син.