Кийра Кас: И заживели щастливо

– Не ми бягай! – проехтя гласът на краля по целия етаж.

– Отказвам да говоря с теб, когато си в такова състояние – отвърна кралицата с леко заваляне.

Кларксън ме обви с ръце, сякаш скривайки ме от разиграващата се сцена. Но останах с впечатлението, че прегръдката беше нужна повече на него, отколкото на мен.

– Този месец разходите ти са безобразни! – изрева кралят. – Не може да продължаваш така. Именно това поведение праща страната ни в ръцете на бунтовниците!

– О, не, скъпи ми съпруже – парира го тя с глас, пропит с фалшива любезност. – Ще изпрати теб в ръцете на бунтовниците. И повярвай ми, на никого няма да липсваш.

– Върни се тук, изменническа кучко!

– Портър, пусни ме!

– Ако си мислиш, че можеш да ми навредиш с няколко скъпи рокли, жестоко се лъжеш.

Чу се звук от удар. Кларксън моментално ме пусна. Грабна дръжката на близката врата и я завъртя, но тя се оказа заключена. Пробва следващата, която се отвори. Той ме сграбчи за ръката и ме тикна в стаята, затваряйки вратата зад нас.

Закрачи нервно напред-назад, вкопчил пръсти в косата си, сякаш искаше да я изтръгне от скалпа си. Отиде до дивана, взе една възглавница и я разкъса на парчета. Като приключи с нея, взе втора.

Разби една масичка за кафе.

Запрати няколко вази към каменната рамка на камината.

Раздра пердетата.

Междувременно аз се притисках към стената до вратата, опитвайки да се слея с нея. Може би трябваше да избягам или да извикам помощ. Но не смеех да го оставя сам, не и в такова състояние.

Когато гневът му поутихна, Кларксън си спомни, че съм там. Прекоси стаята с яростна крачка и спря пред мен, сочейки в лицето ми с пръст.

– Ако кажеш на някого какво си чула или какво съм направил, кълна се в бог, ще...

Но аз вече клатех глава.

– Кларксън...

Той продължи с насълзени от гняв очи.

– Да не си посмяла да кажеш, ясно ли е?

Вдигнах ръце към лицето му и той се отдръпна. Спрях и опитах отново... с още по-бавни движения този път. Бузите му бяха топли, леко изпотени.

– Няма нищо за казване – уверих го.

Дишаше толкова учестено.

– Моля те, седни – подканих го аз. Той се поколеба. – Само за малко.

Той кимна.

Заведох го до един стол и седнах на пода до него.

– Сложи глава между коленете си и дишай дълбоко.

Той ме изгледа въпросително, но ме послуша. Аз опрях ръка в тила му, прокарвайки пръсти през косата и надолу по врата му.

– Мразя ги – прошепна той. – Мразя ги.

– Шшш. Опитай да се успокоиш.

Той вдигна поглед към мен.

– Сериозно говоря. Мразя ги. Веднага щом стана крал, ще ги изгоня от двореца.

– Но на различни места – пророних аз.

Той си пое въздух. После се разсмя. Смехът му беше дълбок, искрен, такъв, какъвто човек не можеше да спре, дори да искаше. Значи, умееше да се смее. Просто тази му способност беше скрита, заровена под всичките му чувства и мисли, и задачи. Вече го разбирах истински и никога повече нямаше да приемам усмивките му за даденост. Навярно му костваха толкова много.

– Цяло чудо е, че още не са срутили двореца. – Той въздъхна, най-сетне спокоен.

Рискувайки да го разяря отново, дръзнах да му задам един въпрос.

– Винаги ли е било така?

Той кимна.

– Е, не беше чак толкова зле, когато бях малък. Но вече не могат да се понасят един друг. Така и не разбрах откъде идва всичката тази омраза. Не си изневеряват. Или поне го прикриват добре. Имат всичко, от което имат нужда, а и баба ми ми е казвала, че някога са били силно влюбени. Просто не разбирам.

– В трудно положение сте. И те, и ти. Явно постепенно са стигнали дотук – предположих аз.

– Това ме очаква, значи? Аз ще бъда като него, а съпругата ми – като нея, и в крайна сметка ще се съсипем един друг?

Пресегнах се и отново погалих лицето му. Този път не се отдръпна от ръката ми. Вместо това се притисна към нея. Макар в очите му още да прозираше тревога, като че ли започваше да се успокоява.

– Не. Не си длъжен да се превръщаш в такъв, какъвто не искаш да си. Обичаш реда? В такъв случай си изгради план, подготви се предварително. Постави си за цел да станеш кралят, съпругът и бащата, който искаш да бъдеш.

Той ме погледна с нещо като съжаление в очите си.

– Симпатично е, че го смяташ за толкова лесно.

Пета глава

Никога досега не бях ходила на медицински преглед. Съзнавах, че станех ли принцеса, щях да се подлагам на такъв редовно, а това ме ужасяваше.

Доктор Мишън беше мил и търпелив, но въпреки това ми беше неудобно да се събличам пред непознат. Той премери кръвното ми налягане, направи ми няколко рентгенови снимки и ме прегледа от глава до пети в търсене на нещо нередно.