Unknown - Сюзън Елизабет Филипс

Съвършеният му план се бе сгромолясал. Само за една кошмарна вечер бе изгубил съпруга, любовница, приятел, тъй като те всички бяха един човек. Дългата самотна сянка на парка за каравани «Бо Виста» бавно се прокрадваше към него.

Порша прекара неделята в апартамента си, с притиснат към ухото телефон, в напразни опити да открие Чампиън. Накрая се свърза със секретарката му и й обеща уикенд в спа център, ако тя успее да го открие. Жената й се обади чак в единайсет вечерта.

— Болен е и си е у дома — осведоми я. — И то в ден с толкова мачове. Никой не може да повярва.

— Боди говорил ли е с него?

Порша изпита неочаквано радост да произнесе името му.

— Да, така разбрахме, че е болен.

— Значи… Боди го е посетил?

— Не. Той все още не се е върнал от Тексас.

Агентката затвори. Сърцето я болеше, но сега не можеше да си позволи да се размеква. Нито за миг не бе повярвала, че Питона е болен, и веднага набра домашния му номер. Включи се гласовата му поща. Опита отново, но той не вдигна. Пак докосна лицето си. Как да се престраши?

Но как можеше да не го направи?

Спусна се към спалнята и се разрови в чекмеджетата на скрина, докато не откри най-големия си шал от «Ермес». При все това продължаваше да се колебае. Отиде до прозореца и се взря в мрака.

Да става каквото ще!

Гласът на Уили Нелсън се носеше от стерео уредбата, а Хийт дремеше. Някъде около полунощ го събуди входният звънец. Не му обърна внимание. Но звъненето продължи. Когато повече не можеше да търпи дразнещия звук, излезе в коридора, грабна маратонките и ги запрати по вратата.

— Махай се!

Върна се в празната дневна и хвана чашата с уиски. Остро трополене по прозореца го накара да се извърти рязко… и се втренчи в някакво ужасяващо видение, излязло направо от ада.

— Мамка му! — Чашата се разби на пода, а уискито опръска голите му прасци. — Какво, по дя…

Кошмарното видение се шмугна в храсталака.

— Отвори проклетата врата!

— Порша?

Той прекрачи счупените стъкла, но видя само клоните да се полюшват отвън пред прозореца. Никога не би отгатнал кому принадлежи това тъмно, забулено в нещо като покров, лишено от телесен цвят човешко лице, ако не бяха огромните втренчени очи. Върна се в преддверието и отвори вратата. На верандата нямаше никой.

— Ела тук — чу се съскане иззад храстите.

— Няма начин. Чел съм Стивън Кинг. Ти ела при мен.

— Не мога.

— И аз няма да помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Дадено — предаде се тя накрая, — но се обърни.

— Добре — съгласи се той, но не помръдна.

Порша неохотно се измъкна от сенките и излезе на алеята. Беше облечена в дълго черно палто, а главата й бе омотана в много скъп шал. Държеше дланта на челото си като козирка.

— Гледаш ли?

— Разбира се, че гледам. Да не мислиш, че съм луд?

Секундите продължаваха да се нижат и тя най-после свали ръката си.

Лицето й беше синьо. Цялото й лице и това, което се виждаше от шията. Не някаква лека синина, а ярко, набиващо се на очи, плътно синьо, все едно бе член на нюйоркската пърформанс група «Сините извънземни». Само устните й и бялото на очите й не бяха в същата тоналност.

— Зная — рече тя. — Приличам на смърф.

Хийт примигна.

— Аз бих използвал друго сравнение, но си права. Това измива ли се?

— Мислиш ли, че щях да се размотавам в този вид, ако се измиваше?

— Предполагам, че не.

— Това е специален козметичен киселинен пилинг. Направих го вчера сутринта — ядосано обясни Порша, като че ли той бе виновен. — Очевидно не съм имала намерение да излизам, докато не избледнее.

— Но сега си тук. Колко дълго трае това смърфско нещо?

— Още няколко дни, след това кожата ще се обели. Вчера беше още по-зле.

— Трудно ми е да си представя. И си се подложила на всичко това, защото…?

— Защото отстранява мъртвите клетки и стимулира новите… Няма значение. — Тя огледа небръснатото му лице, белия халат, босите крака и мокасините «Гучи». — Май не съм единствената, която мяза на дяволско изчадие.

— Не може ли човек поне веднъж в живота да си вземе почивен ден?

— В неделя, при това в разгара на футболния сезон? Не мисля. — Порша се вмъкна покрай него в преддверието и тутакси изгаси лампата. — Трябва сериозно да поговорим.

— Не разбирам защо.

— Бизнес, Хийт. Трябва да говорим за бизнес.

При други обстоятелства щеше да я изхвърли, но уискито вече не му помагаше, а имаше нужда да си поговори с някого, който няма по подразбиране да застане на страната на Анабел. Поведе я към дневната и — защото не приличаше на проклетия си баща и познаваше правилата на елементарната учтивост — намали светлината на единствената лампа в помещението.