Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Нина си представи пътя, по който бяха дошли.

- Смяташ ли, че ще представлява проблем?

- Ами нали следващият капан е свързан с дъждове, а горе имаше доста голям басейн с вода.

- Много си прав. - Тя насочи фенерчето си към тавана. За разлика от боядисаните стени, той представляваше про­сто гол камък. - Не виждам никакви дупки.

Еди също проведе разследване.

- Таванът изглежда наред… но това е нещо ново. - Той плъзна лъча на фенерчето по пода. Покрай стените имаше вдлъбнати канали с ширина около десет метра и също тол­кова дълбоки.

- Приличат на канавки - отбеляза Мейси.

- Тук няма нищо такова - каза Еди, оглеждайки колони­те. - Да, мисля, че пак ще се намокрим.

- Но какво ли ще стане? - попита Нина. - Ще превърнат мястото в гигантски смъртоносен водопад?

- Не им подхвърляй идеи - обади се Мейси, поглеждай­ки нервно към наблюдаващите ги богове.

- Това е единственият път надолу - обяви Еди, - така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се вър­нем… О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.

- Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? - посочи Нина с усмивка. - Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.

- О, да - изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, - преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!

- Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-голе­ми трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!

Мейси вдигна показалец.

- Нали не сте забравили, че последният капан се нари­ча Онзи, който реже глави?

- Значи ще се наведем! - Тя насочи фенерчето си надо­лу Коридорът продължаваше по права линия още известно време. - Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.

Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.

- Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?

- Води, тиквичке - отвърна гя и го плесна по задника.

- Я си намерете стая - промърмори Мейси. - Или гробница!

- Ха! - изсумтяха в един глас Нина и Еди.

- Какво? Само той ли може да си прави шеги?

- Ама моите са забавни - каза Еди и започна да се спус­ка по коридора.

Нина тръгна след него.

- Въпрос на вкус, скъпи.

Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.

- Опа! - Той посочи към тавана. - Процепите между блоковете стават по-големи.

Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.

- Хоросанът се троши.

Мейси прехапа устни.

- Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са над­виснали гигантски каменни блокове, а?

- Със сигурност трябва да я караш по бавно - рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.

Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво - както и пода.

- Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури - каза той, - мисля, че всеки момент ще се стовари…

Павето под крака му леко хлътна.

Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щра­кане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си…

Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характе­рен шум.

На вода.

- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бли­каше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.

- Не разбирам - рече Нина. - Това не може да нарани никого.

- Не това е капанът - обади се разтревожено Еди и по­сочи надолу по коридора. - А това!

Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширя­ват, докато водата се стичаше по тях.

- О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно - бягайте!

Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоро­сан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варо­вик, който едва крепеше всичко на мястото му… и сега вода­та бързо го измиваше. Камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата…

И да падат.

С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.

И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.

Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твър­де тесни, за да се върви по тях - камо ли да се бяга.

- Минете пред мен! - извика той. Беше най-тежкият от гру­пата - ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.

- Не мога! - извика Нина зад него.

- Просто го направи, тръгвай!

С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бяга­щите фигури.