Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Тибет

Слънцето още не се бе показало над Хималайските върхове, но Хенри Уайлд бе вече буден. От два часа насам очакваше момента, когато дневната светлина ще разкрие планините.

От два часа насам мечтаеше. Както през повечето години от живота си. Беше започнало като момчешко любопитство, прераснало в… той се поколеба да използва думата мания, макар да бе точно това. Мания, която му бе навлякла присмеха и подигравките на академичния свят и бе глътнала по-голямата част от парите, които беше спечелил през живота си.

Но, напомни си той, тя го беше събрала с една от двете най-забележителни жени, които изобщо бе познавал.

— Колко остава до изгрева? — попита Лора Уайлд, съпруга на Хенри от почти двайсет години, като се притисна към него в дебелата си парка. Двамата се бяха срещнали като студенти в Нюйоркския Колумбийски университет. Макар да се бяха забелязали един друг — Хенри, с неговата дълга платинено руса коса и Лора с тъмночервените къдрици, които изглеждаха почти неестествени, — те се заговориха едва след като Хенри прочете есе върху предмета на своята „мания“, получило унищожителните критики и подигравки от целия курс и самия професор. Първите три думи на Лора, които накараха Хенри да се влюби безпаметно, бяха: „Аз ти вярвам“.

— Само няколко минути — каза Хенри като провери часовника си, преди да обгърне нежно рамото й. — Иска ми се Нина да беше тук с нас. — Нина, дъщеря им, беше втората от двете най-забележителни жени, които познаваше.

— Така е, като насрочи експедицията по време на изпитите й — смъмри го Лора.

— Не обвинявай мен, обвинявай китайското правителство! Исках да дойдем следващия месец, но не ни разрешиха, казаха: или сега — или никога…

— Скъпи!

— Какво?

— Шегувам се. Не те обвинявам. И аз не исках да пропуснем възможността. Но и на мен ми се искаше Нина да беше тук.

— Получаването на пощенска картичка от Ксълаодънг не е достатъчно добра компенсация, нали? — въздъхна Хенри.

— Влачихме я като малка от единия до другия край на света, и когато намерихме истински водач, тя не може да дойде!

— Мислим, че сме намерили истински водач — поправи го Лора.

— Ще разберем след минута, нали? — Той посочи гледката, която се разкриваше пред тях. Трите почти еднакво високи върха, загърнати в сняг, се издигаха зад скалистото плато, на което си бяха направили лагер. В момента бяха хванати в сянката на по-дългата верига на изток, но когато слънцето се издигнеше, това щеше да се промени. И ако историите, които бяха събрали, се окажеха истина, то щеше да се промени значително…

Хенри стана и протегна ръка на Лора да се изправи. Тя издиша облаче пара; платото се намираше на над десет хиляди стъпки над морското равнище и въздухът беше разреден и студен по начин, по който никой от двамата не бе усещал досега. Но в него имаше чистота, прозрачност.

По някакъв начин Хенри знаеше, че ще намерят това, което търсеха.

Първият светлик на утрото докосна трите върха.

По-точно докосна един от тях; великолепна златна светлина избухна иззад идеално бялата снежна шапка на централния връх. Почти като течност слънчевата светлина потече надолу. Страничните тънеха в сянка, утрото оставаше закрито от голямата верига.

— Истина е — каза тихо Хенри с нотка на благоговение.

Лора бе по-малко почтителна.

— Този твърде много ми прилича на златен връх.

Той й се усмихна, преди отново да се обърне към невероятната гледка.

— Били са прави! По дяволите, били са прави!

— Почти потискащо — поклати глава Лора. — Тази шайка нацисти са го знаели първи още преди петдесет години и са били на крачка да го намерят.

— Но не са го намерили. — Хенри стисна челюсти. — Ние ще го намерим!

Златният връх — до днес нищо повече от легенда, част от древен фолклор — беше последното парченце в пъзела, сглобяван от Хенри цял живот. Не беше сигурен какво точно ще намери. Това, в което беше сигурен, бе, че то ще му осигури онова, от което се нуждаеше, за да стигне до заветната си цел.

Неразгаданата легенда.

Атлантида.

Заслепяващата игра на светлина върху Златния връх продължи почти минута, преди слънцето да се издигне достатъчно и да запали двете съседни била. Но когато групата започна да се спуска по източния склон, то грееше високо горе. Излезли вече от сянката, двата съседни върха не се различаваха от останалите на ярката дневна светлина.