Анди Андрюс: Проницателят

ИМЕТО МУ БЕШЕ ДЖОУНС. ПОНЕ АЗ ТАКА ГО НАРИЧАХ. Не господин Джоунс...

Просто Джоунс. Той ме наричаше "младежо" или "синко". Изобщо рядко го чувах да се обръща към някого по име. Винаги казваше млади човече, младежо, мило момиче, дете или синко.

Джоунс беше стар, от онези старци, чиято възраст трудно се определя. Дали беше на шейсет и пет или на осемдесет.. Или пък на сто и осемдесет? На една ръка разстояние от него неизменно стоеше стар кафяв куфар.

Аз ли? Ами аз бях на двайсет и три години, когато видях Джоунс за първи път. Той ми протегна ръка и по някаква причина аз я поех. Сега се връщам назад и си мисля, че дори това ръкостискане само по себе си беше едно малко чудо. Предвид положението ми тогава, при всеки опит за близост аз или се свивах от страх, или налитах на бой.

В деня, в който двамата се срещнахме, аз плачех и мисля, че Джоунс ме беше чул. Плачех не със сподавените ридания на самотните, нито с жалното хълцане на нещастните, макар че по онова време бях и самотен, и нещастен. Аз виех от мъка така, както вие мъж, сигурен, че наоколо няма никой, който да го чуе. Бях сигурен, че никой няма да ме чуе. Грешал съм, както стана ясно, но определено в онзи момент бях напълно сигурен. Е, колкото може да бъде сигурен в нещо бездомен човек, който спи под кей на плажа. Майка ми беше починала от рак няколко години порано – едно много тежко за мен преживяване. Баща ми бързобързо замина след нея в отвъдното при една иначе лека автомобилна катастрофа. Беше пропуснал да си сложи предпазния колан.

Тези факти, които аз възприех като "изоставяне" от страна на родителите ми, бяха последвани от редица не дотам правилни решения от моя страна, така че две години по-късно се озовах на брега на Мексиканския залив без дом и без кола, както и без пари, с които евентуално да се сдобия с първото или с второто. Вършех най-различна обща работа: най-вече чистех риба по кейовете или продавах стръв на туристите. За да не ходя съвсем мръсен, се къпех под душовете на плажа или плувах в басейна на някой близък хотел. Ако беше студено, винаги си намирах отворен гараж из вилите, пръснати край плажа. Скоро разбрах, че богатите хора (за такива смятах всички, които можеха да си позволят да имат вила) често държат в гаража допълнителен хладилник или фризер. В тях често имаше колбаси или нещо за пиене, а освен това топлеха, особено ако се свиеш до вентилатора от долната им страна.

Повечето нощи обаче прекарвах "у дома", под кея на Гълф Стейт Парк [1] Ваканционно селище – парк на брега на Мексиканския залив с множество хотели, вили и бунгала. Намира се на територията на щата Алабама. – Б.пр .

Бях си изкопал голяма дупка точно там, където бетонните основи на кея потъваха в пясъка.

Приличаше на грамаден заслон: просторно, напълно скрито от външни погледи, а едновременно с това сухо – голяма рядкост, като се има предвид, че се намираше на плажа. Държах там някои лични вещи – рибарските такъми, тениски и шорти. Понякога с дни не се връщах под кея, но така и никога нищо не ми откраднаха. Сериозно. Не мисля, че някой изобщо знаеше, че спя там.

Затова толкова се изненадах онзи ден, в който се прибрах, погледнах към убежището си и видях там Джоунс.

– Ела насам, синко – рече той и ми протегна дясната си ръка. – Ела към светлината.

Аз се промъкнах напред, поех ръката му в своята и се настаних в светлия кръг, хвърлян от монтираните на кея лампи.

Джоунс не беше едър – някъде около метър и осемдесет – но не беше и дребен. Бялата му коса беше пригладена назад. Дълга, но внимателно сресана и прибрана. Дори в сумрака под кея очите му сякаш грееха. Бяха бистри и ясносини. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки.

Старецът носеше дънки, бяла тениска и кожени чехли, но въпреки това изглеждаше впечатляващо, макар че, признавам, това надали е думата, която човек би употребил, за да опише един средно висок възрастен мъж, седнал нощем под някакъв кей.

Заел съм се да описвам Джоунс, така че отсега ще ви кажа, че до края така и не разбрах дали старецът беше бял или тъмнокож. Смятам, че извън опита ми да ви дам някакво описание, това всъщност няма никакво значение. Никога не успях да преценя дали бронзовата му кожа си е такава по рождение, или се дължи на живот, прекаран предимно на открито. Така и не го попитах. Във всеки случай цветът на кожата на Джоунс беше кафяв. Кафеникав.