Анди Андрюс - Проницателят

– За нещо специално ли плачеш? – попита той. – Или може би за някой специален?

Ами да, помислих. Плача за себе си. Аз съм този "специален някой".

– Да ме ограбиш ли искаш? – попитах високо. Въпросът ми беше странен. Доказателство за това колко малко вярвах на хората тогава.

Веждите на стареца се повдигнаха. Той се вгледа над рамото ми в мрака, от който бях дошъл само преди миг, и се изсмя тихичко:

– Да те ограбя ли? Ами не знам... Дали не си скрил някакви мебели наоколо или може би телевизор, който не виждам в момента?

Замълчах. Сигурно дори съм навел глава. Шегата му ме накара да се почувствам още позле. На Джоунс обаче май му беше все едно.

Той ме удари игриво по рамото.

– Горе главата, младежо – каза. – Първо, ти си доста по-висок от мене, така че не, нямам никакво намерение да те ограбвам. Второ, това да не притежаваш нищо си има и своите добри страни...

Изгледах го с празен поглед и той продължи:

– В пълна безопасност си. Не само че аз няма да те ограбя. Никой друг няма да го стори.

Ти просто нямаш нищо за вземане!

Той замълча, защото видя, че аз съм все така сериозен. Нещо повече – започвах да се ядосвам. Старецът смени тактиката:

– Хей, Анди, ако обещая никога да не те ограбвам, ще ми позволиш ли да си взема една кутия кока-кола от тия, дето си ги скрил тук? – и той посочи някъде зад гърба ми.

Продължавах да го гледам мълчаливо.

– Да? Не? – продължи той. – Моля те!

– Откъде знаеш името ми? – попитах.

– Можеш да ме наричаш Джоунс, между другото.

– Добре. Та, откъде си разбрал името ми? И откъде знаеш дали тук имам скрита кока-кола?

– Е, не е голяма философия – сви рамене старецът. – Наблюдавам те от доста време.

Навъртам се наоколо. А кутиите кока-кола са резултат от среднощните ти набези срещу гаражите на местните големи клечки. Това е... Е, може ли да си взема една?

Погледах го известно време, обмисляйки отговора, после кимнах и потънах в тъмнината да му донеса кола. Върнах се с две кутийки и му подадох едната.

– Не си я разклатил предварително, нали? – усмихна се старецът.

После видя, че аз все така упорито отказвам да отвърна на усмивката му, въздъхна и добави:

– Боже, Боже... Костелив орех си ти. Отвори колата и седна по турски в пясъка.

– Добре – рече и отпи дълга глътка от червената алуминиева кутийка. – да започваме тогава.

– Какво да... започваме? – попитах равнодушно. Джоунс остави напитката и отвърна:

– Време е да прозрем някои неща. Да надникнем в сърцето ти. Да натрупаме малко различни гледни точки.

– Не знам дори за какво говориш – отбелязах аз. – Не знам изобщо кой си ти.

– Добре, де, имаш право – усмихна се Джоунс. – Ами виж... Как да ти обясня?

Той се наведе бързо към мен:

– Колкото до това кой съм аз, можеш да ми викаш Дж...

– Това вече ми го каза – прекъснах го аз. – Имах предвид...

– Да, знам какво имаше предвид. Имаше предвид откъде идвам и разни други подобни въпроси.

Кимнах.

– Ами, специално тази вечер идвам от ей-там, от оня край на плажа.

Аз въздъхнах и завъртях очи. Старецът отново се засмя тихо и вдигна ръце в престорен протест:

– Чакай. Виж сега. Не се сърди на стария Джоунс. – После добави по-меко: – Няма да ми се сърдиш, нали?

Аз кимнах, а той продължи:

– Аз съм проницател. Това е дарбата ми. Някои хора могат да пеят или да тичат много бързо, а пък аз виждам разни неща, които другите пропускат. Прозирам ги. А повечето от тези неща изобщо не са скрити, ако искаш да знаеш.

Джоунс подпря ръце в пясъка зад гърба си, отпусна се назад и вдигна лице нагоре.

– В различните случки и у всеки човек аз виждам такива подробности, които хвърлят нова светлина върху нещата. Дават нова гледна точка. Всъщност на повечето хора им липсва точно това – гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина. Така че аз им осигурявам поразличен поглед... Давам им възможност да премислят, да си поемат въздух и да започнат живота си наново.

Няколко минути двамата седяхме мълчаливо, зареяли поглед над топлите вълни на Мексиканския залив. Чувствах странно спокойствие в присъствието на стареца, който в момента бе легнал настрани в пясъка, подпрял главата си с ръка. След малко той отново се обади, но този път ми зададе въпрос:

– Значи твоите родители са починали, така ли?

– Откъде знаеш? – парирах аз.

Джоунс сви лекичко рамене, сякаш казваше: Че това всички го знаят. Аз обаче отдавна бях разбрал, че това не е вярно, че на никого изобщо не му пука за моите родители. Разтревожих се, че този непознат знае толкова много за мен, но се отърсих от това плашещо чувство и отговорих: