Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— То е ясно! Не докосвам умрял нацист. Пфу!

— Джак, ти?

Джак поклати глава.

— Тези тела са по-скорошни от ония, с които обикновено се занимавам.

— Глупости! — укори го Хенри с усмивка и обгърна мумията, опитвайки се да я мести колкото се може по-малко, докато отваряше раницата.

Първоначално съдържанието й изглеждаше прозаично: фенерче с шупли ръжда от отдавна разрушени батерии, прояли обвивката; смачкана ронлива хартия, съдържаща последните остатъци от храна на експедицията. Но под тези жалки останки се разкриваха по-интересни неща. Сгънати карти, подвързани в кожа тефтери, листове хартия, върху които чрез триене бяха получени копия от още издълбани глозелски букви, надраскан отгоре меден лист с нещо наподобяващо на карта или схема… и нещо друго, увито грижливо в тъмно кадифе.

Лора взе медната пластина.

— Като че ли има пясък по нея… Хрумна ми… Мислиш ли, че може да са я намерили в Мароко?

— Възможно е. — Тефтерите трябваше да са първото, което Хенри изследва, но той бе заинтригуван от мистериозния предмет — плосък, дълъг повече от трийсет сантиметра и изненадващо тежък. Остави го внимателно на пода, близо до фенера и почисти повърхността му.

— Какво е това? — попита Лора.

— Представа нямам. Предполагам, че е метал. — Кадифето, втвърдено от изминалото време и студа, неохотно разкри съдържанието си, когато Хенри свали последния пласт.

— Ау! — зяпна Лора. Очите на Джак се разшириха от изумление.

В кадифената обвивка лежеше метално парче, широко около шест-седем сантиметра, заоблено от единия край и маркирано със стрела, издълбана в повърхността. Дори на синята светлина на фенера предметът излъчваше почти сияние, искреше с червеникаво златен блясък, различен от всичко друго, открито в природата.

Хенри, смаян и занемял, се наведе да огледа по-добре. За разлика от парчето, което Лора държеше, върху това тук нито годините, нито климатът бяха оставили следи — то изглеждаше като току-що шлифовано.

Лора също се наведе и дъхът й мигновено се кондензира върху студената повърхност.

— Дали е това, което си мисля?

— Така изглежда. Мили боже! Не мога да повярвам. Няма начин това да е просто обикновен бронз. А не е и злато. Различно е… Господи… Излиза, че нацистите всъщност са намерили предмет, изработен от орейхалк, точно както пише Платон! Истински, действителен атлантски артефакт! И е станало преди петдесет години…

— Трябва да се извиниш на Нина, когато се приберем — отправи му тържествуващо саркастична забележка Лора. — Тя винаги е вярвала, че парчето, което някога откри в Мароко, е орейхалк.

— Да, ще го направя… — Хенри внимателно вдигна предмета. Долната страна, забеляза той, не беше равна — имаше кръгообразни изпъкналости в правилно оформения край. На същото място върху горната страна личеше малък жлеб под ъгъл от четиридесет и пет градуса. — Според мен това чудо е част от нещо по-голямо — изсумтя той. — Изглежда е било предвидено да виси от нещо.

— Или да се върти около нещо — предположи Лора. — Като рамо на махало.

Хенри прокара пръст по издълбаната стрела.

— Стрелка?

— Какви са тези отпечатъци? — намеси се Джак. По дължината на предмета минаваше тънка линия със същите неясни символи, издълбани в метала от всяка страна. Серия от малки точки, подредени в групи от по осем. Личаха също…

— Още глозелски букви — промърмори Хенри. — Но не съвсем същите като онези в гробницата. Вижте, някои от тях приличат досущ на йероглифи. — Той ги сравни с копията, получени чрез триене. Бяха от същия вид. — Все по-любопитно и по-любопитно…

— Какво ли означават? — прошепна Лора.

— Нямам представа. Не е точно езикът, който говоря свободно. Е, поне засега. — Той се прокашля скромно. — Изглеждат сякаш са добавяни, след като това е било направено. Надписването е малко по-грубо от стрелата. — Той се обърна към мистериозния предмет в кадифето. — Дори само това оправдава идването ни тук! — Изправи се и нададе триумфиращ вик, след което прегърна Лора. — Направихме го! Наистина намерихме доказателство, че Атлантида не е била само мит!

Тя го целуна.

— Сега остава да намерим самата Атлантида, нали?

— Е, стъпка по стъпка.

От вътрешността на пещерата се чу вик, който привлече вниманието им.

— Професоре, тук има нещо! — Беше Сонам.

Като оставиха предмета на пода, Хенри и Лора забързаха към тибетеца.

— Погледнете. — Мъжът беше осветил стената на гробницата. — Помислих, че е само пукнатина в скалата, но после ми хрумна нещо. — Той свали ръкавицата си, пъхна върха на малкия си пръст във вертикалната пукнатина и бавно го прокара нагоре. — По цялата си дължина е еднакво широка. Има и още една, точно като тази тук. — Тибетецът посочи едно място в стената на около три метра.