Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

До тук.

— Иска ми се да имахме повече информация — въздъхна Хенри. — Да знам какво точно са намерили в Южна Америка.

Лора обърна една страница.

— Получихме достатъчно. Щом стигнахме дотук. — Тя прочете една фраза от разлагащата се, покрита с петна хартия: — „Златният връх, за който се твърди, че започва да свети с пукването на зората между две тъмни планини…“. — Бих казала — тя погледна нагоре към надвисналата планина, — че това пасва точно на описанието.

— Досега. — Хенри сведе очи към текста. Макар да го беше чел стотици пъти, той го прегледа отново, за да се увери, че не е направил грешка при превода.

Не беше. Това беше мястото.

— Следователно входът трябва да е в края на Лунната пътека… каквото и да означава това. — Той огледа пейзажа през бинокъла си, но не видя нищо, освен скали и сняг. — Защо легендите винаги трябва да използват загадъчни имена? Означава ли това, че води към луната? Или пък че следва движението на луната? Какво е?

— Мисля, че по-скоро трябва да изглежда като луната — произнесе Лора замислено. — По-скоро, като полумесец.

— Защо смяташ така? — Все още нищо не напомняше дори отдалечено на луна в гледката, когато той обходи с поглед лицето на планината.

— Защото — отвърна тя, сложи ръка на бинокъла и внимателно го смъкна от лицето му, — я виждам точно пред себе си.

Хенри примига, не можеше да разбере за какво говори… докато и той самият не видя.

Било е през цялото време тук, но той бе толкова съсредоточен да търси някакъв малък, специфичен детайл, че заради това не бе видял цялата картина.

Напред имаше дълга, криволичеща пътека, която завиваше наляво, изкачвайки се по билото, преди да свърне надясно и да завърши на широка тераса малко по-нагоре. В контраст със смесицата от тъмни скали и разпокъсан сняг около тях, пътеката представляваше почти съвършен полумесец от бяла чистота, загатвайки за по-гладка и равна почва. Той не можеше да повярва, че не го е забелязал досега.

— Лора?

— Да?

— За пореден път мога да кажа, че съм доволен, задето съм се оженил за теб.

— Да. Знам. — Те се усмихнаха и се целунаха. — Според теб на какво разстояние оттук се намира?

— На километър и половина, може би… петстотин стъпки нагоре. Доста стръмно.

— Щом древните атланти са се изкачвали дотам по сандали, предполагам, че и ние ще успеем с туристически обувки.

— И аз мисля така. — Хенри върна папката в раницата си и помаха на останалите от експедицията. — Окей! Хайде, тръгваме!

Пътеката се оказа по-трудна, отколкото очакваха. Снегът маскираше повърхност, покрита с отломки от свлачища, правейки всяка стъпка несигурна и изпълнена с опасности.

Когато стигнаха до терасата, слънцето беше минало над билото на планината, потапяйки цялата източна страна в сянка. Хенри се обърна и огледа хоризонта, докато помагаше на Лора да изкачи последните няколко крачки. На север се кълбяха тежки облаци. Не ги беше забелязал, улисан в катеренето, но температурата определено се бе понижила.

— Лошо време? — попита Лора, проследявайки погледа му.

— Като нищо можем да попаднем във виелица.

— Страхотно. Добре че стигнахме, преди да е започнала. — Тя погледна назад към скалната тераса, която дори в най-тясната си част беше дванайсет ярда широка, на мястото, където разсичаше лицето на планината. — Не би трябвало да има проблем да си направим лагер тук.

— Иди и кажи на водачите да разпънат палатките, преди времето да се е развалило — каза Хенри. Пътеката свършваше тук; над терасата скалното лице бе достатъчно стръмно, за да изисква съответни катерачески принадлежности. Това не беше проблем, тъй като имаха необходимата екипировка. Но ако документите на Аненербе бяха точни, нямаше да имат нужда от тях…

Лора предаде на тибетците инструкциите на Хенри и се върна при него.

— Какво се каниш да правиш?

— Имам намерение да хвърля един поглед наоколо. Ако изобщо съществуват някакви входове, които да водят към пещери, вече няма да е особено трудно да се намерят.

Лора вдигна вежди, весели искрици припламнаха в зелените й очи.

— Опитваш се да се измъкнеш от разпъването на палатките, а?

— Хей, за това им плащаме! — Той се обърна към мъжа, който седеше сам на една скала наблизо. — А ти, Джак? Идваш ли?

Третият американец от групата вдигна примижали очи от вътрешността на качулката си.

— Дай ми да си поема дъх, Хенри! Струва ми се, че ще изчакам тук, ще сложа да се свари кафе.

— Не можеш да се откажеш от навика си да пиеш кафе дори в Тибет, а? — Двамата съпрузи подигравателно извъртяха очи, когато тръгнаха нагоре по склона, оставяйки Джак сам. — През всичките тези години не спираше да ни повтаря, че сме луди да търсим Атлантида и когато най-накрая се появи сериозно доказателство, той започна да ни моли да дойде заедно с нас… А в момента, когато сме на самия праг, решава да си почине и да пие кафе! — поклати глава Хенри. — Странен тип.