Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Да бе. А ние не сме странни, че прекарахме последните двайсет години да търчим по света в търсене на легенди.

— Е, няма да сме единствените откачени търсачи на Атлантида, нали? Но като я открием, ще сме най-прочутите археолози, след…

— Индиана Джоунс?

Хенри се ухили.

— Щях да кажа Хайнрих Шлиман, но и така става. Мислиш ли, че ще ми отива меката му шапка?

Лора го огледа преценяващо от главата до петите.

— Мисля, че изглеждаш добре, както и да си облечен. Или необлечен.

— Дръж се прилично, палавнице. Изчакай само да отидем някъде, където има централно отопление. Или поне огън с големи цепеници.

— Ще ти го напомня. А колкото до огъня — с цепеници е много по-романтично. — Те продължиха да се изкачват, снегът скърцаше под краката им.

След няколко минути Хенри спря, вперил очи в скалата.

— Какво има?

— Този пласт… — Той посочи. — Преди цяла вечност огромните сили предизвикали издигането на Хималаите на мястото, където индийските и азиатските тектонични плочи се сблъскали, като нагънали самите скали и усукали слоевете, така че те тръгнали почти вертикално, вместо хоризонтално.

— И какво?

— Ако преместим онези камъни — Хенри показа една купчина, — мисля, че ще открием вход.

Лора погледна зад раменете му и забеляза пролука съвършена тъмнина в гънката на скалата.

— Мислиш ли, че е достатъчно голяма да се влезе?

— Сега ще разберем! — Той бутна най-горния камък. Сняг и камъчета се разлетяха от него, когато го хвърли настрани. Тъмният процеп се увеличи. — Дай ми ръка!

— О, значи плащаш на местните да опъват палатки, но когато трябва да се местят тежки камъни, караш жена си да участва…

— Тук трябва да е имало свлачище. Това е само горната част на входа. — Той избута още камъни встрани, а Лора му помагаше. — Вземи фенерчето си и виж дали се вижда докъде стига навътре.

Лора свали раницата, извади фенерчето и освети отверстието.

— Не виждам края. — Тя направи пауза, след това извика: — Ехо! — От тъмната вътрешност долетя слаб ек.

Хенри вдигна вежди.

— Е… Съжалявам.

— Във всеки случай пещерата е доста голяма. Почти колкото устата ти. — Лора нежно го погали по тила.

— Мисля, че ако избутаме този камък, ще можем да се промушим вътре.

— Искаш да кажеш, че аз ще мога да се промуша.

— О, ама разбира се! Първо дамите!

— Тъпо кавалерство — оплака се шеговито Лора. Двамата хванаха въпросния камък, забиха здраво пети и натиснаха. За момент не се случи нищо, после с мъчително скърцане той се отмести. Отворът сега бе почти три стъпки висок и малко над стъпка широк, като се стесняваше нагоре.

— Дали ще успееш да минеш? — попита Хенри.

Лора протегна ръка през дупката и опипа отвътре.

— Май да. Веднъж само да вляза. — Тя се наведе по-близо и лъчът на фенерчето се плъзна надолу. — Излезе прав за свлачището. Доста е стръмно.

— Ще те издърпам — каза Хенри и свали раницата си. — Ако има някакви проблеми, веднага ще те изтегля нагоре.

След като въжето бе прикрепено към Лорините ремъци за катерене, тя върза косата си на опашка и прекрачи. Вече вътре, остана да стои предпазливо, опипвайки повърхността под краката си.

— Какво виждаш? — чу се гласът на Хенри.

— Навсякъде само скали. — Очите й се адаптираха към мрака и тя запали фенерчето отново. — Подът е гладък. Прилича на… — Тя отново вдигна светлината. Лъчът падна върху каменната стена, но не разкри нищо, освен тъмнина. — Назад има коридор, доста широк, но нямам никаква представа докъде стига. Изглежда дълъг. — Гласът й потрепна от възбуда. — Мисля, че е прокаран от човек.

— Можеш ли да продължиш по-навътре?

— Ще се опитам. — Тя внимателно направи една стъпка, разперила ръце за равновесие, когато се затъркаляха дребни камъчета. — Тук подът е ронлив, може би трябва да…

Един голям камък се размести под десния й крак с хрущене. Неподготвена за изненадата, Лора падна по гръб и полетя безпомощно по наклона. Фенерчето се изхлузи от ръката й и изтрака надолу.

— Лора! Лора!

— Добре съм! Просто се подхлъзнах! — Тя се изправи. Дебелите дрехи я бяха предпазили от натъртване.

— Да те изтегля ли?

— Не, добре съм. Иска ми се да огледам наоколо, след като и без това съм тук. — Тя се наведе да вдигне металното фенерче…

И осъзна, че не е сама.

За миг замръзна, повече шокирана, отколкото уплашена. После любопитството надделя и тя предпазливо зашари с лъча наоколо.

— Скъпи? — провикна се тя към Хенри.

— Какво има?