Анди Макдермът: Експедиция Атлантида

— Врата? — вдигна вежди Лора.

Хенри проследи движението на пукнатината нагоре с фенерчето си, за да открие едва видима линия, минаваща хоризонтално на около два метра отгоре.

— Голяма врата. Джак трябва да я види. — Той повиши глас: — Джак? Джак! — Не му отвърна никой, освен ехото. — Къде изчезна този човек?

— Професор Уайлд? — извика един от тибетците. — Отвън става нещо! Чуйте!

Групата притихна, сдържайки дишането си. Нисък бучащ звук, който ставаше все по-ясно доловим, бързо туптене, съпроводено от тътнещ вой.

— Хеликоптер? — извика Лора невярващо. — Тук?

— Хайде — отсече Хенри, изтичвайки към изхода. Небето отвън бе притъмняло. Той използва въжето, за да се издигне над купчината камъни. Лора го последва.

— Да не би да са китайски военни? — попита тя.

— Откъде могат да знаят, че сме тук? Дори ние не знаехме точно къде ще отидем, преди да стигнем до Ксълаодънг. — Хенри се измъкна през дупката и стъпи на широката площадка. Времето определено се беше развалило, беше се извил вятър.

Но това не бе най-голямата му грижа точно сега. Той потърси с очи хеликоптера: звукът стана по-силен, но машината не се виждаше никъде.

Нито пък Джак.

Лора се появи зад него.

— Къде е?

Отговорът на въпроса й дойде миг по-късно, когато хеликоптерът се появи в полезрението им.

Не бяха китайци, схвана веднага Хенри. Нямаше червени петолъчки. Нямаше изобщо никакви опознавателни белези, дори номер на опашката. Само зловещо тъмносиво оцветяване, което веднага го накара да си помисли, че е от Специалните въздушни сили. Но кои?

Не разбираше много от авиация, за да разпознае типа вертолет, но машината беше достатъчно голяма да побере няколко души в салона за пътници. Той видя пилотите зад стъклото на пилотската кабина — обръщаха глави надясно и наляво, сякаш търсеха нещо.

Сякаш търсеха някого.

Търсеха тях.

— Влизай обратно в пещерата! — извика той на Лора и тя с разтревожено изражение изчезна в тъмнината.

Хеликоптерът се приближи още. От земята се вдигна вихрушка и завъртя падащите надолу снежинки. Хенри се дръпна към входа на пещерата.

Един от пилотите посочи надолу към земята. Към него.

Машината се залюля като огромно извънземно насекомо, огромните очи на пилотската кабина се втренчиха в него, след това се отвърнаха отново. Отстрани се отвори една врата и миг по-късно се показаха две намотани въжета, които се развиха и заплющяха като змии към земята.

С тях се спуснаха две тъмни фигури.

Хенри забеляза веднага, че са въоръжени — бяха преметнали на гръб автоматични пушки.

Единственото оръжие, което притежаваше експедицията, беше обикновена ловна пушка, взета повече да плаши дивите животни, отколкото по предназначение. И отгоре на всичко не беше с тях — бяха я оставили в лагера.

След по-малко от секунда двамата мъже стъпиха на земята и по въжетата започна да се спуска втора двойка. Също въоръжена.

Хенри скочи вътре в пещерата, хлъзгайки се по купчината от камъни, докато се приземи твърдо на пода.

— Хенри? — извика Лора. — Какво става?

— Не ми изглеждат приятелски настроени — отвърна той мрачно. — Най-малко четирима са и са въоръжени.

— Мили боже! Ами Джак?

— Не знам, не го видях. Трябва да оставим вратата отворена. Хайде. — Докато Лора тръгна забързано към гробницата, Хенри инстинктивно грабна странния метален предмет, завивайки го в кадифето, и затича.

Четиримата тибетци като обезумели претърсваха стените на гробницата.

— Тук няма нищо!

— Трябва да има нещо! — изрева Хенри. — Някакъв отвор, ключалка, каквото и да е! — Той погледна назад. На входа на пещерата тъмнееше силует. Миг по-късно той хлътна, сякаш погълнат от земята. На неговото място се появи друг.

— По дяволите! Вече са вътре!

Лора го хвана за ръката.

— Хенри!

Още един силует, и друг, и друг…

Петима мъже. Всичките въоръжени.

Те бяха в капан.

Червени линии пронизаха тъмнината. Лазерни мерници, последвани от мощните лъчи на халогенни фенери. Заслепяващите светлини заиграха напред-назад, преди да стигнат до малката група хора в гробницата.

Хенри замръзна, почти заслепен от лъчите; нямаше къде да избягат, а лазерните мерници, танцуващи по телата им означаваха, че не могат да се борят, нито пък…

— Професор Уайлд?

Хенри беше шокиран. Знаеха го по име?

— Професор Уайлд! — повтори гласът. Дълбок и плътен, с акцент. Може би гръцки? — Останете, където сте. Вие също, д-р Уайлд — долетя заповед, насочена към Лора.