Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— О, мисля дори, че е най-интересното — обади се Хогарт. — Много добре измислено и доста дръзко. Приятна възможност да се съзре малко предизвикателство всред скучната ортодоксалност.

— Страхувам се, че не споделям мнението ви, Роджър — прекъсна го Ротшилд с режещия си като стъкло глас. — Госпожице Уайлд. — Не д-р Уайлд, отбеляза си Нина. Отвратителна стара кучка… — Бях с впечатлението, че докторатът ви е в областта на археологията. А не на митологията. Защото Атлантида е мит, нищо повече.

— Каквито са били Троя и Седемте пагоди на Махабалипурам — докато не са били открити — изстреля в отговор Нина. Тъй като Ротшилд очевидно си беше съставила вече мнение, тя щеше да се бори докрай.

Филби кимна.

— Бихте ли споделили тогава теорията си?

— Разбира се. — Нина свърза надеждния си лаптоп „Епъл“ към прожекционния апарат в стаята. Екранът се изпълни с карта на Средиземно море и част от Атлантическия океан на запад.

— Атлантида — започна тя — е една от най-трайните легенди в историята, но всички тези легенди водят началото си от съвсем малко на брой извори — Платоновите диалози са най-добре познатите, разбира се, но има отпратки и в други древни култури за съществуването на една влиятелна държава в Средиземноморския регион, най-значителните от които са историите за Морските хора, които нападнали и завладели крайбрежните райони на сегашните Мароко, Алжир, Либия и Испания. Но повечето от нещата, които знаем, идват до нас от Платоновите „Тимей“ и „Критий“.

— И двата диалога несъмнено са измислица — прекъсна я Ротшилд.

— Което ме води към първата част на теорията ми — каза Нина, предвидила критиката. — Несъмнено, има елементи във всички Платонови диалози — не само в „Тимей“ и „Критий“, — които са романизирани, за да го улеснят в аргументацията му, по същия начин, както се сгъстява времето и се комбинират чертите на героите в днешните произведения. Но Платон не е писал диалозите си като художествени произведения. Останалите му съчинения се възприемат като исторически документи, тогава защо да не възприемаме така и тези двете, в които се споменава Атлантида?

— Искате да кажете, че всичко, което Платон е писал за Атлантида е пълна истина? — попита Филби.

— Не съвсем. Казвам, че той е мислел, че е истина. Казал му го е Критий, който го прочел от писанията на дядо си — Критий Големия, който като дете го бил чул от Солон. Солон пък го научил от египетските жреци. Така че в случая е налице нещо като игра на развален телефон — в която неизбежно се стига до изопачаване на първоначалния смисъл — като се прави копие на копието на копието. Една от областите, където е най-вероятно да са влезли неточности с течение на времето, е в терминологията на метричните системи. Смятам, че що се отнася до „Критий“, където се съдържат почти всички подробни Платонови описания на Атлантида, има една странност, толкова очевидна, че никой досега не й е обърнал внимание.

— И каква е тя? — не се сдържа Хогарт.

— Всички мерки, които Платон дава за Атлантида, са не само грижливо закръглени, но също така са в гръцки единици! Какво по естествено — нали Платон е грък. Но той казва например че равнината, където се намирала атлантската столица, била три хиляди на две хиляди стадия 2. На първо място, размерите на тази равнина са подозрително цели числа, и на второ — такова точно съвпадение с гръцките мерки е поразително удобно, особено като се има предвид, че идва от египетски източник! — Нина осъзна, че се е въодушевила и се опита да се върне на по-професионално равнище, но установи, че е трудно да успокои ентусиазма си. — Дори ако атлантската цивилизация е използвала нещо, наречено стадий, малко вероятно е тази мяра да съвпада с гръцката, респективно с египетската.

Ротшилд присви кисело устни:

— Всичко това е много интересно — каза тя с тон, внушаващ, че става дума точно за обратното, — но как това ви убеждава в съществуването на Атлантида? Тъй като не знаете какви са били действителните атлантски мерки, нито пък го знае някой друг, не виждам с какво ни помага това.

Нина си пое дълбока глътка въздух, преди да отговори. Знаеше, че онова, което се канеше да каже, бе потенциалната слабост в теорията ѝ; при условие че тримата учени я гледаха опулили очи и не разбираха аргументите й, значи всичко беше свършило…

— Всъщност това е ключът към твърдението ми — каза тя с възможно най-голямата убедителност, на която беше способна. — Казано просто, ако приемем Платоновите мерки — че един стадий е сто осемдесет и пет метра, или близо шестстотин и седем стъпки — тогава Атлантида е била много голям остров, дълъг най-малко триста и седемдесет мили и широк двеста и петдесет. Това значи по-голям от Англия! — Тя кимна към картата на екрана. — Няма много места, където нещо с такава големина да може да се скрие, освен под водата.